Archive for the ‘Разкази’ Category

Слушайте майка си

30/08/2010

Аз карах много лека бременност, нямах гадене и дори не ми се появиха стрии. Дотам бях добре, че в петия месец ходих до Унгария и си взех всички приравнителни медицински изпити за САЩ. Бях изкарала изключителни резултати и имах много интервюта в американски болници. Съпругът ми също имаше сключен договор за работа като програмист в САЩ и чакахме работна виза. За зла беда работните визи нея година се свършиха рано и аз останах да раждам в България.

Майка ми седеше един ден в кухнята и ми каза – Трябва да ти направят цезарово сечение. Мъж ми и той – по-добре е да ти режат корема, отколкото да те режат отдолу. Аз обаче като всяка първескиня бях убедена в собствените си сили и че мога да родя сама детето си, а всъщност тайно се надявах да избегна операции, които да ми оставят перманентни белези. Само трябваше да намеря акушер, който не прави епизиотомии, и ето една приятелка ми каза, че раждала при д-р Т, директор на нещо си, май на родилна зала в Шейново, и си родила най-нормално, никой не я рязал, само сто долара му дала.

Ето ме в кабинета на д-р Т и той ми дава всичките си телефони да му се обадя когато започне процесът. Питах го, колко ще ми струва, а той каза, че като за колежка – нищо. Блазнеше ме мисълта и да си родя в къщи, ако умра – умра, но нали бях отговорна и за друг живот, мисля че това кара българките все пак да ходят в родилните домове, въпреки че всички знаят какви безобразия царят там.

И така в понеделник ми изпадна „тапата“ и би трябвало да започна да раждам до 48 часа. Но никакво раждане не започна, разхождах се без контракции до петък следобед, когато сам отново при др Т в кабинета и той установява, че имам четири сантиметра разкритие. Нещата са точно за дирижирано раждане, казва той. Ела утре, събота, сутринта, аз съм дежурен, ще пукнем мехура и бебето ще се роди за два часа! Ще ти сложим епидурална, а после ако си с епизиотомия ще ти слагаме лидол да не те боли епизиотомията. /Както ще видим после каква разлика между обещание и изпълнение./

Аз се смутих – как така ще пука мехура, каква епизитомия, нали затова дойдох при него? И защо говори врели некипели, нали знае, че съм лекар, как ще гарантира, че бебето ще се роди за два часа – ей така ще каже Абра-Кадабра и то ще се роди? Казах му, че съм против индукциите и епизиотомиите. Той се развика – добре тогава, обещавам че няма да те режа. Някаква сестра подгласяше – О, тя ще види, че нито в индукцията, нито в епизиотомията няма нищо страшно.

Тръгнах си със свито сърце, изтичаше петъчният следобяд и беше много късно да търся друг акушер. Да чакам до понеделник? Ами че с тези четири сантиметра едва ли ще изтрая до понеделник. Ако не отида утре, той ще се ядоса и няма да дойде , когато започна да раждам. Мъж ми също се ядоса – защо да не се изчака раждането да започне само?

Ето ме събота сутринта в кухнята. Отворих американските учебници – там пише – Индукция се прави в случай на отдалечени селски райони, когато акушерската помощ не е винаги под ръка, защото индуцираните раждания завършват по-често с цезарови сечения и форцепс. Затворих книгата – няма що, много утешително. Също си спомнях от моите ротации, че ако изтекат водите преждевременно, бебето може да застане в неправилно предлежание.

Като на заколение тръгнах към Шейново. Чакахме др Т към един час, мъж ми започна да нервничи. Аз само си мислех Моля те, не ме оставяй тук. Др Т дойде, нямаше и следа от снощния ентусиазъм. Надявах се да каже Знаеш ли, препих снощи, дай да го оставим за утре. Не би, нямаше промяна в плана. Дадох му сто долара и той ги взе. Прати ме на бръснене и клизми. Пак от американските учебници – бръсненето е противопоказано, защото увеличава честотата на инфекциите, клизми не се налага да се правят. Виждам, че тази практика и досега продължава, но как да ги виня българските акушери, нали трябва да отчитат дейност – Не сме годни да ви обезболим, да ви изродим бебето атравматично и да ви зашием раните като хората, но затова пък ще ви обръснем!

Аз обаче нямам нищо против – нали бръсненето и клизмите ме отдалечават от пукането на мехура? Дават ми още малко време, в което аз все още мога да си взема дрехите и да избягам. Ето ме в тоалетната, цялата в изпражнения от клизмата. Опитвам се да взема душ. Гледам малкото прозорче до тавана – ето оттам мога да се измъкна и право вкъщи. Вместо това се озовавам в родилно или предродилно, нямаше надпис.

Позната обстановка – плочки по стените, може би ги мият с маркуч. Прилича на морга, аз оттук жива няма да изляза. Др Т пука мехура, изтичат много води. Опипва нещата – Много добро съотношение между глава и таз, говори той, което малко ме отпуска. Искаш ли епидурална, колегата който е на смяна е много добр? Казах му, че сега нищо не ме боли, но ще се възползвам с удоволствие, ако се наложи. Той се обърна към акушерката – Сложи да тече окситоцин, но малко. Акушерката почва да боде, казах й – не бодете тази вена, тя е много тънка, а тя се намуси и набоде точно нея, коя съм аз, де й давам тон в живота. Иглата излезе извън вената и окситоцинът течеше в ръката вместо в кръвта, после със седмици ръката ми беше чернолилава от рамото до пръстите. Много ме заболя, но скоро забравих за ръката си, защото бебето започна отчаяно да рита. Стана ми много жал, защо му спукаха водичката?

Започнаха безумни контракции. Караха ме да лежа по гръб да записвали тоновете. Скоро не можех да лежа по гръб, мятах се като риба, ставах, лягах, въртях се. Казах да извикат др Т, той дойде след векове. Казах му, че искам епидурална, той дойде с анестезиолога и каза, че вече е много късно /!-брей, всички знаят обратното – епидурална не се слага вначалото, а се чакат да започнат добри контракции и тогава се слага/, вече съм почти с пълно разкритие и ей сега ще раждам. Видях гърба му. Явно анестезиологът не искаше да работи без пари, а аз нямах какво да му дам, дори златна верижка нямах на себе си, само болничната нощница.

Болките бяха непоносими. Махнах колана и спрях системата. Това не помогна, защото окситоцинът така или иначе нищо не правеше, нали течеше около вената. Започнах да викам за помощ. Минаха два часа. Нямаше и следа от настъпващо раждане. Дойде др Т, вече видимо обезпокоен. Дай, казва, малко да я обезболим, да й сложим един Бускулизин. Но аз съм лекар, знам, че ми се подиграва, бускулизинът не помага, разчита се на плацебо ефект. Пак видях гърба му. Разбрах, че нещата бяха взели лош обрат и той ме беше изоставил. Виех, плачех, молех за помощ. Не можех да лежа по гръб, най-удобната поза беше да стоя на колене до леглото и коремът ми да виси надолу.

Нямаше никой, беше събота. След още два часа стенех да повикат др Т, а акушерката ми викаше – Ти знаеш ли кой е др Т? Простенах да го повика, защото имам уговорка с него. Той дойде, сложи ме на леглото, прегледа ме и каза – Такаа, налага се цезарово сечение! Аз се ужасих – Тоновете му ли паднаха? Не – бебето е в задно тилно предлежание и главата му е в дефлекция. Не може да се роди. Сега ще ти сложат нещо, което ще ти спре контракциите и ще правим цезарово. Дойдоха две сестри, които не бях виждала досега, видяха, че окситоцинът тече в ръката ми и ми сложиха нова система. Контракциите наистина утихнаха … за пет минути.

Преместиха ме в операционната, аз попитах с каква упойка ще ми правят цезаровото, те казаха – със спинална. Заредиха се минути, може би часове. Др Т и анестезиологът никакви ги нямаше. Контракциите се възобновиха и аз започнах да се мятам на операционната маса. Най-сетне пристигнаха. Др Т пак започна да ме преглежда – Напъвай! Чакай, нали главата е в дефлексия /тоест разгъната, не може да се роди/? О, тя се сгъна. Дали наистина беше препил вчера и сега хич не му се правеше цезарово? Или анестезиологът категорично беше отказал да прави и спинална упойка без пари? Започна се скачане върху корема ми, викове Напъвай, коментари То не мръдва /в американските учебници пише, че акушерът трябва да се опите да завърти бебето от задно тилно в предно тилно, но това е висш пилотаж/. Накрая видях че др Т дава знак на анестезиолога – Стига вече! Видях спринцовка да се изпразва в системата и после – мрак…

Събудих се в коридора на интензивното и видях над мен главата на анестезиолога. Питах го Къде е др Т? Тръгна си. /Как така си тръгна, няма ли да ми каже какво стана , как е бебето?/ Бебето? Бебето е момиче, сухо казва той. С форцепс ли съм родила или с цезарово? С форцепс. После той изчезва, а количката се затъркаля по коридора. Две санитарки ме изсипват от количката в леглото. От мен плисва цяла кофа кръв и залива цялото легло. Да не мислите, че някой се втурна да ми мери кръвното? Да не мислите, че засвяткаха аларми, че хора се разтичаха – Родилката кърви! Не , това е България – просто санитарките започнаха да ме кълнат, че трябва да сменят чаршафа. /Между другото от кръвозагубата имах известно мозъчно увреждане – за една седмица не можех да чета написан текст, а цяла година след това всеки път като се изправех, губех зрението си за няколко секунди и трябваше да се държа за нещо/. Затъркаляха ме из леглото и някак си смениха чаршафа. После излязоха.

Изведнъж върху мен се стовари огромен тигър и заръфа месата ми. Болките бяха по-силни от тези при раждането. Простенах. Огледах се – в стаята имаше още пет родилки. Една монголка изглеждаше особено майчински. Помолих я да извика някого да ми сложат нещо обезболяващо. Тя повика сестрата. Сестрата дойде намусена – Ние такива силни работи не слагаме! И тръшна вратата. Но аз съм лекар, трениран в България и въобще не се изненадах – какво ти следоперативно обезболяване? Мълчи и трай, че ще дойдем и ще те срежем от другата страна! Спомням, че др Т каза – ако има епизиотомия, ще има и Лидол. Нали затова му дадох стоте долара, не че това го накара да се интересува от мен -боли ли ме, жива ли съм въобще.

Попитах монголката – има ли някъде телефон /тогава мобифоните не бяха широко разпространени/. Тя каза, че има в коридора. Помолих я да отиде и да се обади на мобифона на баща ми, да се свърже с мъжа ми, да се обади на др Т да се обади в болницата да ми сложат нещо обезболяващо /!/. От кръвозагобата мозъкът ми беше объркан и вместо номерът на баща ми и казвах номера, под който кандидатсвах в Америка. Тя ми каза – няма такъв телефонен номер, много малко цифри. Аз плачех и се кълнях, че това е номерът, да отида да звънне на баще ми, да се свърже с мъжа ми да се обади на др Т да се обади в Шейново да ми сложат нещо обезболяващо. Монголката въздъхна и отиде в коридора. След малко се върна и каза – Няма такъв номер. Аз я молех да отиде и да опита пак. /А в това време тигърът ръфаше месата ми, късаше големи парчета и мляскаше/

Докато се препирахме с монголката, като в приказките, вратата на стаята се отвари и на прага застана….. майка ми! Как ли е подкупила санитарките, какви ли пари и пакетчата Нова бразилия е раздала, или беше заплашила, че ще даде всички под съд, това не знаем, но тя беше тук, когато тигърт почти ме беше изял, както само една майка знае кога за рожбата й вече няма надежда. Знаех, че имаме много малко време. Попитах я много ли зле изглеждам? Казах й ако може да се обади на татко, да намери мъжа ми да се обади на др Т да се обади в Шейново да ми сложат нещо, че да озаптят тигъра. Тъкмо свърших връхлетяха санитарките и изхвърлиха майка ми от стаята. Не след дълго вратата пак се отвори и си подаде главата на анестезиолога – боли ли ми? И изчезна. Влеза намусената сестра с игла в ръка, много ядосана и повтори – Ние такива силни неща не слагаме! Питах я какво има в спринцовката, пак не беше Лидол, беше някаква глупост, но успя да ме упои, тигърът се отдалечи и аз заспах.

Събудих се през нощта, всички спяха. Тигърът се беше поукротил и само дъвчеше на кътни зъби. Сега ще издирим бебето, казвам си аз и някак си ставам от леглото. Довличам се в коридора. Виждам някаква сестра – Искам да видя бебето. Ела със мен, казва тя. Вървим по коридорите, влизаме в някаква стая, където едно момиче държи моето бебе. Аз се стъписвам – виждали ли сте бебе, което е прегазено от валяк? Очите, носа, устата – всичко е размазано по лицето, цялото лице е отекло а отгоре има цефалхематом – кръвоизлив в черепните кости. Попитах защо е така отпуснато? А не, казва момичето – тя хваща, и си сложи пръста в ръката на дъщеря ми, която стисна в отговор. Заприбирах се към стаята, как ще погледна мъжа си в очите?

Сестрата ме попита дали съм пикала и аз казах , че не. Тя ме заведе в някакъв кабинет и каза, че ще ми слага катетър. Казах, че не ми трябва катетър. Тя повика дежурната докторка, която каза – Трябва да сложим катетър, че иначе ще получиш фистули. /Толкоз години съм доктор, всякакви изпити съм полагала, толкова книги съм изчела, никъде не прочетох, че може да получиш фистули от задръжка на урина. Помните ли, че трябва да се отчита дейност?/ Аз й казах, че не желая катетър и си легнах.

На сутринта най-сетне дойде др Т. Той се нахвърли от вратата върху мен Как не си дала да ти се сложи катетър вчера – това е нашата болница и ние ще правим каквото си искаме. Аз се стъписах – това ли намери да ми каже след всичко, което се случи снощи? Мълчах, и той разбра, че е взел погрешен тон. Каза ми, че всичко вървяло добре и детето изведнъж застанало в задно тилно положение. Питах го, затова ли стана така, задето той ми спука мехура? Отговорът беше – бебе имаш ли? Имаш! Какъв ти е проблемът, освен че те боли дупето. Питах го колко дълго ще ме боли, а той каза – 72 часа, оперативната болка трае 72 часа. Видя ми се страхотна далавера – боли те 72 часа и получаваш бебе. Знаех, че не е вярно, нали ги бях виждала родилките с епизиотомиите, които се влачеха в агонията една седмица само да им се инфектират и отворят раните после. Като питах персоналът защо им се отварят епизиотомиите, отговорът беше – ами те от село, като се избършат отзад напред по голяма нужда, и ето ти инфекцията. Но аз се амбицирах – аз ще бъда първата жена в България, на която не се е отворила епизиотомията!

Др Т изписа цефалексин, който аз пиех религиозно. Пръсках раната с най-скъп Бивацин. Когато минаваха с чайника с йода сутринта, бях първа за промивки. Шестте дена в Шейново ядох само шоколади пратени от мъж ми, да не се налага да ходя по голяма нужда, да не се замърси раната. В това време сервираха залоено овнешко с ориз. Всеки ден. По едно време усетиха, че не ходя да ям залоено овнешко с ориз, и се обезпокоиха – Защо не ядеш прекрасно залоено овнешко с ориз? На следния ден дойде сестра с инжекция Бе12 в ръка. Отворих уста да кажа, че това е пълна глупост, че нямам Бе 12 дефицит и рапраният ми задник не се нуждае от още игли. /Помните ли – трябва да кипи дейност!/Но после си представих как връхлита др Т разгневен как аз смея да отказвам тази прекрасна оздравяваща, поощряваща, разхубавяваща инжекция с витамин Б2…. и подадох кълка.

Всеки ден минаваше визитация различен лекар и говореше различни глупости. Един каза, че за да заздравее една рана, тя трябва да диша, така че- всеки ден да седя с разтворени крака под чаршафа за двайсет минути. Е, нали не каза да налагам раната с локум? И аз седях с разтворени крака под чаршафа – защото моята рана ще зарасне, а нека вашите се отварят! Поради кръвозагубата така и не ми дойде млякото, но не се налагаше да кърмя, защото дъщеря ми спеше непробудно. Не знам защо ме държаха шест дена в Шейново, тъй като нищо особено не ми правеха, само ме подканваха да ям залоено овнешко с ориз.

Най-после ни изписват. Бебето спи непробудно. Аз куцам, влача си десния крак по паважа, кой знае защо той сякаш е по-къс. В къщи бебето отвори очи и …. писна. Пищеше като изоглавена, денем и нощем, пищеше отчаяно, дереше се, не преставаше, по никакъв начин не можеше да бъде успокоена, явно я болеше строшеният череп. Докато един ден отвори уста и оттам не излезе нито звук. Беше си загубила гласа. Заведох я на УНГ, докторката изпадна в ужас – Какво искаш да направя, никога не съм преглеждала такова малко бебе. И ни прати в къщи. Това, че тя прегракна, не ми помогна да спя нощем, защото болките ми се услилваха със всеки ден.

За първи път отидох по голяма нужда и установих с ужас, че се изпускам. Взех едно огледало – и погледнах с едно око, боже, гръмнах се аз, каква е тая огромна зейнала дупка – яма? Аз току що се бях оженила, как ще водя интимен живот сега? Не говорим за някакви си размери, не беше се родил още мъжът който можеше да изпълни тази дупка. Опитах си да си стегна мускулите и да затворя дупката, а тя само трепна, сякаш ми намигна. После американските гинеколози ми обясниха феномена – перинеалните мускули не са зашити, само кожата, доунт ю сии – ти на практика нямаш перинеум. Захвърлих огледалото.

Болките ставаха все по-силни, извиках майка ми да гледа бебето, а аз си прекарвах времето в банята – киснех се ту в студена, ту в гореща вода, това сякаш облакчаваше болките. Питах мъж ми как му се струва раната, и той каза, че му се вижда подута. Обадих се на др Т. Той ме наруга по телефона – нищо ми няма и да престана с тези огледала. /Също като екстрасенсите – диагноза по телефона/ Пак захвърлих огледалото.

Отидохме в съвета за родилното свидетелство на дъщеря ми. Седи се прав на опашка. Болката ме дърпа към земята, виждам вече звезди посред бял ден, мисля си какво ли ще стане ако се полегна на балатума? /Абе тия от съвета не знаят ли, че родилките в България са ни живи, ни умрели, не може ли да дават свидетелствата в родилния дом, или като в Америка да ги пращат по пощата?/ Най-сетне сме при чиновничката и тя ни казва Честито! На мен всичко ми се мержелее, чудя се, защо казва честито, не трябва ли да каже Ужасно съжалявам, моите съболезнования.

На следващия ден болките са невъзможни и аз изравям огледалото. Това което виждам, ме кара да изпищя – по перинеума ми се надигнали няколко вулкана голем като Везувий! Тъй като знак, че от др Т помощ не мога да очаквам, обаждам се на една приятелка, която работеше като хирург в Пирогов. Тя веднага пристигна със своите инструменти. Отвори вулканите и оттам изтече чаша гной. С гнойта изтече един косъм. Тя грабна косъма и ми го размаха пред лицето – какъв е този косъм? /Хирурзите много се вбесяват, когато намират косми, зашити в раните./ Казах, че не знам, може да е от главата на детето, може да е от брадата на др Т, аз бях обръсната.

Приятелката ми ме инструктира да си цедя гнойта два пъти на ден и си засъбира инструментите – Съжалявам, но трябва да ходя при друга една родилка. Извикаха ме роднини, че я изписали с инфектирана отворена епизиотомия, лекарите й казали – постепенно ще зарасне. Отивам, гледам – висят мускули и тъкани в различна степен на инфекция и разложение и тази жена с….е и пикае с тази рана отдолу, как ще зарасне? Никога няма да зарасне. Слагам я аз на два стола в хола й /!/, а мъжа й – да й да държи краката. Тя се кълне, че повече никога няма да ражда, а аз почнах – рязах, ших, рязах, ших, всичко затворих, знаеш ли колко хубаво стана? Та сега ще намина да я видя. Аз я попитах, не може ли да отвори и моята рана и да реже, да шие, и да ме оправи. Тя ми каза, че съм луда, но да отида при гинеколог в Пирогов. Гинекологът ме погледна – Ами защо не са ви направили цезарово сечение като е било задно тилно? Да, то се стига до едно положение, в което – ни напред, ни назад. А сега имаш абсцес в епизиотомията и да си ходиш при който те е окипазил така. /Че който ме е окипазил, той толкова може, не е ли ясно, нека се пробва някой друг!/

Обадих се на др Т, ела в кабинета ми казва той. Поглежда ме отдолу и виждам как руменина покрива лицето му, плъзва нагоре по ушите му и надолу по врата. Мън, мън, можеш да правиш ултразвук, ама не знам къде ще го правиш. /Че защо не в Шейново, хем ми е район, хем на всички ще разправям, че ти си ме шил, да знаят какъв си некадърник!/ Обаждам се на приятелката в Пирогов и тя светкавино ме урежда във пироговската физиотерапия. Пристига физиотерапевтката – Да, и на мен със второто се падна едни некадърник, като ме сряза с ножицата се уля, и ми сряза и сфинктера, и месеци след това пърдях невърздържано и като ходих по голяма нужда трябваше да тичам през глава… Некадърник такъв! Закани се тя.

В това време педиатърката от поликлиниката каза, че бебето има повече гънки на едното краче и ни прати при ортопед да я види за изкълчване на тазобедрената става. Седя и чакам баща ми в службата му да ме кара на ортопед. В това време влиза един от колегите му и ме пита къде сме се запътили с това бебе. Казах му. Да, каза той, и на нас така ни казаха за дъщеря ми. А се оказа церебрална парализа – мускулите били спастични и изкълчили ставата. При раждането й паднали тоновете. Направили цезарово, но – късно. Разбира се това за теб не се отнася. И той излезе. А аз трябваше да се хвана за масата, защото подът под мен се неочаквано се разлюля. Защо каза той това? Татко, не ти ли се струва , че едната й страна е по-схваната от другата? Да, казава баща ми, дясната страна й е по-схваната.

Между другото аз вече нямах капка вяра в др Т, бях разбрала, че той ме беше лъгал от първия до последния миг, че беше се подиграл с мен, мъж ми и бебето, че беше ми откраднал майчинството. Мъж ми беше казал, че двамата с анестезиолога били гузни след раждането, той подозира, че тоновете на бебето са били паднали и че не изплакало веднага. Бях питала педиатърката на Шейново как е било бебето след раждането, а тя ми отвърна със смразяващото Не знам, не съм била там. /Че как, нали има документация, аз това го разбрах – Толкова е страшно, че не мога да ти кажа./ Др Т уверил също мъж ми, че за всичко съм виновна само аз /!/.

И ето ни в преизподнята, в най-черната бездна на човешката мъка, далеч след деветия кръг на ада – чакалнята на отделението по Детска церебрална парализа. Ето деца, които не движат лявата си страна, и деца, които не движат дясната си страна, деца, които въобще не могат да се движат и родители с почернели лица и пресъхнали очи, които говорят за графика на физиотерапията, сякаш графикът имаше някакво значение. Всички акушер-гинеколози в България трябва задължително да прекарват един ден в месеца в тази чакалня. Неврологът ни каза, че нищо ни няма.

Преди да замина за Америка посетих няколко гинеколога да видя някой нещо може ли да ми помогне. Всеки си говореше своите си глупости. Самият директор на самото Шейново каза да съм правела ножици с краката за да не зея така /!/. В Америка ми направиха ендоанален ултравук, електромиография на пудендалните нерви, функционални изследвания и какви ли не още чудесии за десетки хилядидолари, за да установят накрая, че др Т ми е разкъсал сфинктера с форцепса и после не го е зашил.

След пет години решихме да имаме второ дете и аз забременях. Обадих се на майка си да я зарадвам. Вместо да се зарадва обаче, майка ми се разплака по телефона – Как, защо го направи, той сигурно мъж ти иска момче, ти затова… Аз се стъписах – Мамо, тук е Америка, не бой се… Американските акушери ми казаха, ча след всички поражения от др Т те препоръчват цезарово сечение. И така отидох да раждам в
Страната на чудесата.

В страната на чудесата няма болка. Не само болката, но всяко неудобство и притеснение ти е спестено, всичко е изпипано до прецизност. Първо се слага спиналната упойка, а после – катетър и съвсем леко избръсване – само там където ще мине разрезът. В Бгмама прочетох, че моят др Т започнал да прави на една жена цезарово без да я е хванала упойката. За да не се случи това в Америка, на крака ми сложиха електрод и подадоха ток – ако кракът ми трепне, значи не е достатъчна упойката. Преди да се извади спиналния катетър в гръбнака се слага морфин, който действа 24 часа – най-болезненият период. След това също нямах никакви болки, само получих следродилни маточни контракции. Обадих се да ми донесат нещо. След пет минути дойде сестра с обезболяващо в ръка. Заизвинява се като луда, че е отнело толкова време, тази която приела моето повикване, се забавила, защот… Аз казах, че не й се сърдя. Тя обаче не си тръгна, продължи да се извинява, обеща , че никога повече няма да се случи, само дето на колене не падна пред мен. Очевидно, ако се обадех, че са закъснели с обезболяващото, лошо им се пишеше.

Раждането в Америка е голям семеен празник и присъстват всички, които майката поиска. Облякоха мъж ми със зелени опрационни дрехи. Той попита може ли да снима с камерата, а те – всичко може, но да не снима персонала. Ето ни в операционната с мъж ми, в самата операционна. Американците отдавна са разбрали, че присъствието на външни хора при раждането и дори при цезарово сечение не увеличава инфекциите, инфекциите се причиняват единствено и само от некадърна оперативна техника. Не пих никакви антибиотици, не си пръсках раната с бивацин, не стоях гола под чаршафа да диша раната, и раната зарасна светкавично и безболезнено. Сакън за да не останат белези, кожата не се шие с конци, а се слагат едни телчета, които се махат на втория ден. Не се налагаше да издирват бебето си нощем по коридорите – то си беше при мен в стаята. Не знам дали да описвам и другите чудесии, например менюто с поне три манджи по избор с най-пресни боровинки и изтънчени подправки, на които всеки френски ресторант може да завиди. Аз не мисля, че това е от изключителна важност, родилката се интересува единствено и само да излезе едно цяло, а не на парчета, и детето й да не реве със строшен череп.

Застраховката плащаше да седя четири дена, но аз се чувствах, че все едно нищо ми няма и помолих лекарят да ме изпише на третия. Не му помня името, /но на др Т цял живот ще помня/. Лекарят ме погледна с възхита – Здрава българска жена! И ни изписа. В къщи е тихо и няма кой знае какво да се прави. Бебето не плаче и спи блажено между храненията, а аз не се кисна в банята, не цедя гной два пъти дневно и не ходя на физиотерапия.

Бяха ми казали да не карам кола шест седмици, но беше навалял пухкав сняг и след четири седмици оставих мъж ми с бебето в къщи, а ние с дъщеря ми се понесох ме в Поконо маунтин на ски. Да, четири седмици след цезарово сечение аз карах ски. Чувам вече българските акушери – а, и ние го можем номера с цезаровото, ние само нормално раждане не можем да водим. Но наскоро говорих с една приятелка от България по телефона, която я чакаше второ цезарово, тя каза че дните й минават в ужас, че след първото планово цезарово не е могла да се мръдне от болка, че след това шест месеца като се обърнела в леглото имала чувството, че вътрешностите ще й се изсипят. Отново повтарям, разликата не е в някакви чудодейни американски антибиотици или самошиещи конци, тъй като дори антибиотици не се слагат. Не – само добра оперативна техника, почистена от космите рана, зашиване на всички мускули анатомично, затваряне на мъртвите пространства, спиране на кръвотечението. Нищо, което не може да се постигне в България. Никакви пари не се искат. Просто трябва да се изисква отчет от докторите.

Ако искате моят съвет аз бих натиснала правителството да създаде специална комисия, ако трябва с европейски пари да въведе следните мерки:
– Акушерите да се информират, че ще са персонално отговорни за всички което извършат на една родилка. Тъй като епизиотомиите е доказано, че съсипвата тазовото дъно, всеки акушер, който има повече от десет процент честота на епизиотомиите, да му се отнеме дипломата временно и да се прати на преобучение на негови разноски.
– Тъй като епизиотомиите не се предполага да се инфектират и отварят /в Америка ми казаха, че не са виждали отворена или инфектирана епизиотомия с десетилетия/ на всеки акушер, който допусне такова усложнение да се отнема дипломата и да се прати на преобучение на негови разноски.
– На всички родилки в България да се пратят листвки с информация, че могат да отказват всякакви манипулации, включително епизиотомия, че имат право на обезболяване, включителни епидурална абсолютно безплатно. Ако някой анестезиолог откаже обезболяване или направи епидурална или спинална, която не е обезболила раждането, да му се отнеме дипломата, и да се прати на преобучение на негови разноски.
– Ако акушер среже и зашие някоя жена без упойка или против волята й, да му се отнеме дипломата завинаги без право да се върне на работа.
– Всички родилки до една да попълват анкетни листове след раждането с персоналното име на акушера и анестезиолога и да кажат за преживяването си и последствията. Комисията да разследва всяко негативно преживяване.
– Също така бих спуснала наредба на акушерите какво им се забранява да правят – забраняват се клизми, бръснене, забранява се даваненто на бускулизин, вт Б12, забранява се да се казва на родилката да седи с отворени крака под чаршафа и да прави ножици с краката за да затвори интроитуса. Но това е програма максимум.

Трябва да ви кажа, че България е преснабдена с лекари, че има прекалено много гинеколози и много които чакат за местата им. Отнемането на дипломите и на половината няма дори да се усети.

Боряна

Advertisements

Раждане на 24-ти май

10/02/2010

Искам да разкажа подробно как родих за първи и последен път!!! На 24.05.2005г. около 22,30ч. усетих болки и тръгнах към „II САГБАЛ Шейново“. Бях на 33г.,първо раждане, плода тежеше близо 4кг. Когато ме приеха в отделението ме посрещна акушерката с голяма враждебност и с въпроса защо идвам днес, а не утре!!! Попита ме какво работя, аз й отговорих, че съм социален педагог, но съм безработна!!! Не ми направи и клизма, или не каквато трябва, защото не ходих никъде с извинение!!! Не ме настаниха в стая, багажа си оставих на земята и зачаках!!! Чувала съм за предродилна зала, за родилна, но такова нещо не видях!!! Само след малко, започнаха неописуеми болки, но никой не ми обърна внимание, защото нямаше никой!!! Само разбрах, че щял да дойде някакъв д-р Мишел, при постъпването ми в 22.30ч. От 22.30ч. до 04.30ч. никой не ме погледна!!! Аз влязох в деветия кръг на ада!!! Болката беше неописуема, а помоща не идваше!!! Накрая от моите крясъци (съгласете се, не без основание), дойдоха 15 човека в бели престилки и започнаха да крещят да напъвам, защото съм щяла да умра и да задуша бебето!!! И ми показваха железни щипци, до този момент не ми се беше налагало да видя форцепс и не знаех какво е това!!! Не можете да си представите какви крясъци бяха от всички страни!!! Крещяха всички, не защото се бяха притеснили за мен, а защото всичко това ставаше в тяхната смяна и може би щяха да имат неприятности, заради немърливото си отношение!!!  Накрая са ме оперирали! Събудих се на магарето, точно когато ми крадеше санитарката петте лева, които имах и носените гащи, отново с извинение!!! Накрая ме сложиха  в стая с родилки и съм заспала! Дойде сутрешна визитация, а аз съм страшно уморена, доктора ми се разкрещя, защото не съм си била оправила леглото и да го чакам седнала!!! А аз току-що бях родила и то с форцепс!!! Навярно има много по-тежки раждания от моето и много по-лошо отношение, но за мен си остана травма и психическа и физическа, която няма да забравя цял живот!!! А нали докторите трябва да се грижат за нашия живот и за този на близките ни, полагат ХИПОКРАТОВА КЛЕТВА!!! Но докторите не са това което бяха!!!

– Борислава Д.

Да родиш АНГЕЛ…

17/11/2009

На 20 април 2009 година – по ирония на съдбата беше най-големия християнски празник – Великден (оттам и името ВЕЛА), отидох във Великотърновското родилно отделение, за да родя моята малка дъщеричка и най-накрая вече да я гушна и да я целуна. Това така и не се случи…

Имах много лека бременност и никакви данни за секцио. Всъщност лекарката ми каза, че бебето е голямо, но ще го помъчи да се роди по нормален начин и ако не тръгне тогава ще прибягва към цезарово сечение.

И уж за щастие то тръгна да се ражда много бързо и лесно, но проблемът дойде в последния момент, когато вече бях в родилна зала… Час и половина продължи моето същинско раждане. Оказа се, че има някакъв проблем и бебето не може да излезе. Започнаха да ме натискат по корема. Настана и едно адско рязане (епизотомия), но бебето пак не можеше да излезе. Аз вече нямах сили за нищо. Но те казаха, че няма връщане назад и бебето трябва да излезе "по някакъв начин". Дори акушерката през цялото време правече едни пренебрежителни физиономии и казваше на лекарите да не ми помагат, защото "раждането все пак е естествен физиологичен процес". Накрая обаче двама лекари скочиха едновременно върху корема ми и малката изхвръкна точно като тапа.

Отнесоха я някъде и нищо не ми казаха. Чух я само че изплака много леко, но не в самото начало. Междувременно аз бях на седмото небе от щастие, че вече съм родила, но по-късно се оказа, че едва тогава са започвали най-черните дни в живота ми. В продължение на 6 часа никой не дойде да ми даде информация за детето. Попитах акушерката, която по едно време благоволи да ме посети, как е бебчето и защо не е при мен, а тя най-хладнокръвно ми отговори, че не е оторизирана да ми дава информация по този въпрос!

Накрая се появи една лекарка от неонатологияката и ми каза, че дъщеря ми е в много тежко състояние. Имала пневмония, сериозни неврологични отклонения и кефалхематоми по главичката. После ми заяви, че мога да отида чак на следващия ден да си видя детето, защото имали определено време за свиждания…

В крайна сметка се оказва, че Вела не може да си движи крайниците, липсват й гълтателен и сукателен рефлекс, също така диша повърхностно и много трудно, поради което през повечето време беше включена на кислород. Диагноза не получихме, но ни казаха че прогнозите за нейния живот не са добри. Вероятно има счупване на черепа, от което са нарушени и функциите на мозъка й.

Дъщеря ми се казваше ВЕЛА и раждах във ВЕЛИКОТЪРНОВСКАТА БОЛНИЦА при д-р Паньова. Аз БЯХ майка само за 5 седмици – моята дъщеричка почина в следствие на родова травма… Има много случаи, при които децата остават увредени физически и психически след нормалното раждане и се мъчат цял живот. Лекарите в подобни случаи препоръчват детето да се даде в дом за отглеждане… Другият вариант е да те обучат как да посветиш живота си на един осакатен и безнадежден живот… В нашия случай ни казаха, че се е случило най-доброто за детето и за нас… Къде видяха доброто в това да погребеш детето си?!

Мислех никога да не разказвам..

17/11/2009

Това е разказ, който мислех никога да не разказвам. Който отчаяно се опитвам да забравя вече …… година. Който не искам да се случва на никого…

Да го започна ме предизвикаха сълзите на една жена, минала през същото… Аз го наричам изнасилване. Изнасилване от лекарски екип.

Да го завърша ме предизвика настоящата тема и особено част от нещата, които прочетох в последните страници. Например как ако си платиш, ще получиш добро отношение. Или как поредната жертва на изнасилване била предизвикала докторите. Или как докторите всъщност си вършели работата, само на някои им липсвали седем години.
Де да беше на някои, г-н докторе – щяха да са изхвърчали и да са забравили, че имат диплома… Нямам нищо напротив да не ми отговаряте, достатъчно ще ми е да се замислите.

Този разказ вероятно ще звучи познато на всички, които са преживяли травматично раждане. Може би и на тези, които просто са преживяли раждане в българска болница, дори да са имали късмета всичко да завърши благополучно.

Разказ, който бременните за първи път може би е добре да не четат. А може би е точно обратното. Не е лошо човек да знае какво го очаква, да е подготвен. Така шокът ще е по-малък. Не знам. Всеки решава за себе си. Темата е ясна.

Вечерта преди раждането

С мъжа ми сме на кратка разходка в парка, когато усещам първите контракции. Вечеряме с приятели. Тихомълком се радвам, че моментът наближава и се притеснявам какво ще стане, ако трябва да звъня на доктора посред нощ. Прекарах нощта в разходки между спалнята и тоалетната и чудене дали това всъщност са контракции.

Денят Х,  сутринта

Казах на мъжа ми, който ме накара веднага да звънна на доктора. Обадих се и обясних, че от предната вечер имам болки, които в момента са на 5-6 минути – вероятно контракции, но не съм напълно сигурна. "Защо не се обади по-рано", попита той, "тъкмо бях нощна смяна". "Ами… съжалявам, не съм се сетила за тази възможност…" "Добре, ела в 4 в частния ми кабинет, там ще видим за какво става дума". Останах доста изненадана, но не посмях да му противореча. Седнахме на кафе. Какво ти кафе, мен вече яко си ме присвиваха коремът и кръстът, при това на 3-4 минути. Явно ми е личало, защото мъж ми каза, че тръгваме за болницата, независимо от това какво е казал докторът. Съгласих се. Реших, че може да ми направят един запис да се види какво става и после да си тръгнем. Не било писано да стане точно така. Докато чакахме на опашка пред кабинета, болките ми вече бяха на около 2 минути, когато ме вързаха на леглото, след има-няма няколко минути, акушерката ми се скара „Ама ти раждаш бе, момиче, имаш контракции на 2 минути, не ги ли усещаш“. Отговор хич и не дочака – „Хайде, качвай се тука на стола да те прегледа докторката и ще те качваме.“ Ма къде ще ме качвате, бе, хора, как на стола – в този кабинет е върволица от народ. Нима трябва да се разкрача пред всички? Не искам. Отделно се притеснявам да не прецакам нещо моят доктор – кой да му мине през главата, че всички са в кюпа… „Как не искаш – ще родиш пред вратата?“, продължава да ми се кара акушерката. „Няма не искам, не можем да те пуснем да си ходиш с тези контракции.“ „Как да не можете, ако трябва ще се подпиша някъде…“

Прегледаха ме в крайна сметка. Разбира се пред публика – една на леглото за запис плюс безброй други, влизащи и излизащи. Бях с 4+ см разкритие. „Моят доктор“ разпореди да ме приготвят за раждане, а мъж ми да отиде да го вземе.

11 часа, приемане в болницата

В този момент някъде се почувствах като някакъв предмет в ръцете на непознати хора, нещо, което „ще подготвят за раждане“ (каквото и да значеше това)… Е, казах си, моят доктор ще дойде скоро, с него ще е по-различно. Преглътнах стъргането с ръждясалия бръснач (не че имаше много какво да изстържат, но това е – такива са правилата – стърже се и точка по въпроса). Преглътнах и клизмата със студена вода и се отправих към тоалетната. Имах цели 5 минути, след което се започна тропане по вратата „Хайде, какво правиш там, излизай“ (като че тази работа може да се свърши по часовник). Не съм ходила в казарма, но горе-долу така си я представям… Излязох, иначе те щяха да влязат, а вратата, разбира се, не се заключва…

С голяма неохота започнах да се събличам, тъй като междувременно в кабинета продължаваха да влизат и излизат бременни, доктори, акушерки и който се сетите, даже и татковци надничаха от време на време, кой му пука тук за някакво си лично пространство, родилките нямат право на такова. Опитът ми да си облека нощницата беше придружен от дружен смях от страна на присъстващия персонал „Ха-ха-ха, вижте я тая, ще ражда с гащи и сутиен“.

Връчиха ми разни листа за подпис. „Какво е това?“, попитах. „Стандартни документи. Хайде подписвай, че и други чакат.“. Подписвам. Какво ли ми остава… И така, ето ме „подготвена“ по всички правила на изкуството, а иначе със сълзи в очите, уплашена до смърт и мечтаеща единствено да си плюе на петите и да избяга далеч от това място, в което всички се държат все едно съм полуфабрикат на поточната линия във фабриката за бебета. Не знам защо, но болничната нощница още повече усилваше паниката, която внезапно ме обхвана. Когато се сбогувах с мъжа ми под строгия поглед на една акушерка, имах чувството, че са ми облекли затворнически дрехи и ме водят към килията…

12 часа – предродилна зала

И така, ето ме в килията. Все още по сандалки, в навалицата и между подигравките в приемния кабинет никой не се сети да ми каже, че може да си обуя някакви чехли… Нищо по-различно не ме чакаше „горе“. Посочиха ми легло и се разпоредиха да лягам. „Не може ли да се разхождам“, попитах. Не че бях чела нещо за разходки, просто мисълта, че ще стоя закотвена там ми беше неприятна. Не можело. Тръгнах да си изваждам телефона, имах отчайваща нужда да поговоря с някого, просто да направя нещо, което да разсее мрачните ми мисли. Но не бе. „И да си изключиш телефона, да не мислиш, че тук си си у вас!“, долетяха поредните сърдити инструкции, последвани от „Дай си ръката“. Послушно подадох ръка, в която моментално бе забучена някаква игла. „Ама чакайте, какво ще ми правите? Аз искам да раждам нормално, какво ще ми слагате?“. „Няма значение, тука така се прави. И каквото каже докторът, това ще ти слагаме“, беше милото обяснение. Появи се и Негово величество Моят Доктор. Прегледа ме, причинявайки ми поредната буря от травмиращи усещания и обяви, че имал съмнение за "едно нещо". На фона на всичко преживяно до момента тази недомлъвка буквално ме довърши, още повече, че той отказа да ми обясни по-подробно. Разпореди се какво да ми сложат в системата, спука ми водите и заяви, че до 14 часа ще съм ‘готова’. Как иначе – има си човекът часове в частния кабинет… После разбрах, че е казал и на мъжа ми същото – да иде пие едно питие и да се върне в 14. И така останах в предродилна, гърчеща се от болка, унизена и уплашена. На съседното легло се гърчеше друга жена, която от време на време беше ‘поощрявана’ с изказвания от рода на „Като не ти харесва да те боли, защо толкоз бързо направи второ, а?!?!“. Имах желание да се движа, така болката беше по-лека, също да ходя до тоалетната, но бях вързана за леглото заради системата. След един час просто не можех повече да издържам. Молех се да ме пуснат до тоалетната (също ужасно унизително нещо, и в училище не ми се е налагало), докато накрая една акушерка се смили над мен и ми откачи системата за малко. Това ми спечели 5 минути спокойствие, преди да започнат да ми чукат по вратата… И обратно вързана в леглото, гърчеща се и чудеща дали някога ще свърши всичко това… Наложи се отново да се моля на тези, които по стечение на обстоятелствата в този момент имаха пълна власт над мен – умирах от жажда до степен, в която устните ми бяха пресъхнали и болезнено напукани. Вода така и не получих, но същата мила акушерка (единствената там) се съгласи да ми намокри устните с малко вода, колкото да ме раздразни още повече – бях готова да изям марлята, с която ме мокреше… По едно време отново ми се приходи до тоалетна. Казах това на акушерката и решиха, че имам напъни. Инструктираха ме да напъвам известно време на леглото. Напъвах.. чувах възмущения никой ли не ми бил направил клизма (втория път раждах без клизма и въпреки това нямах никакви такива инциденти).  Болеше ме много и продължавах да бъда скована от страх. Казаха да отивам в родилна зала. Една акушерка се опита да протестира – каза на доктора да ме оставят малко да напъвам клекнала или права. Коя пък е тя, че да се обажда..

Oколо 13 часа, родилна зала

Качиха ме на магарето, а там.. там изтезанията достигнаха своята кулминация. Кулминация, която превърна денят, който трябваше да е един от най-щастливите в живота ми, в един от най-кошмарните ми спомени. Около мен се събраха много хора и всички крещяха „Напъваааааййй“, „Нищо не правиш“, „Ще си убиеш бебето“ и какво ли още не. Чух, че ‘моят’ доктор се обърна за помощ към свой колега, защото бил по-едър. Скоро разбрах и какво е имал предвид. Въпросният колега без никакво предупреждение се метна върху корема ми. Изплаших се, че ще ми убие бебето и не знам и аз откъде намерих сили, надигнах се и се опитах да го отблъсна от мен. Тогава останалите от екипа му се притекоха на помощ – някои ме натискаха към леглото, други ми държаха ръцете. Вече не знаех на кой свят съм – започнах да се моля да ме срежат и да извадят бебето. По едно време изгубих съзнание за малко. Миг след това над мен седеше поредната анонимна персона в престилка, държеше спринцовка и питаше останалите „Да я отнасям ли?“.

По някое време след това

Събудих се от дълбок сън със смътни спомени за миговете преди да заспя. Огледах се. Нямаше никой. Незнайно защо, явно подсъзнателна асоциация, залата ми заприлича на току що почистена касапница….
Не можех много да мърдам – изпитвах силна болка и бях замаяна. Бебе не се чуваше, не се и виждаше. В главата ми се блъскаха мисли – коя от коя по-ужасяващи. По едно време се появи жена в престилка. „Какво стана?“, попитах. „Не виждаш ли, че имаш бебе?“, сопна се тя – „имаш гривна с номер“. Сигурно се е очаквало да се досетя… „Извадиха го с форцепс“. „Искам да го видя“. „Сега?!“ – все едно исках най-неестественото и невъзможно нещо на земята…

Не след дълго ме откараха в стая и останах сама със себе си и със сълзите си. Не знаех къде е детето ми и какво става с него, не знаех какво е станало с мен – само знаех, че съм буквално изкормена отдолу – това го усещах… „Моят доктор“ не беше счел за нужно да ме изчака и да поговори с мен относно това какво се е случило, защо, какво и как да очаквам. Имаше си часове човекът, в частния кабинет. Пуснаха за малко мъжът ми – по-угрижен не го бях виждала. Съвсем не знаех какво да мисля. И после пак останах сама…

В следващите дни

В следващите дни униженията продължаваха, едно след друго, едно след друго, в безкрайна върволица, която ми се иска някога да забравя, но едва ли ще мога…

Молбите пред детско да си видя бебето и да ми дадат сведения за него. „Наддало е 5 грама“ – това беше максимумът, който успявах да измъкна, „но не е добре и не можем да ви го дадем“.
„Да го кърмите?! Абсурд“ Гърдите ми бяха твърди като камък и ужасно болезнени, вдигнах температура – „Нормално, ходи се помоли на някоя майка да ти покаже какво да правиш с помпата“. Кърмата, която изцеждах, изхвърлях в умивалника…
Прегледите пред очите на всички от съседния блок, защото нямаше кой да дръпне пердето.

Как се изпуснах по голяма нужда насред стаята, след като ми дадоха слабителни, а никой не ме беше предупредил за това какво може да очаквам след изнасилването. И поредните натяквания, които трябваше да изтърпя от санитарки и акушерки, като че не ми беше достатъчно притеснението как ще живея от тук нататък, ако се изпускам така…

Опита ми да седна на дървения стол в детско отделение върху разпраното си дупе и да накърмя бебето си. И как ми го издърпаха от ръцете на десетата минута, след като то току що беше засукало…

Шокът, който изживях, когато за първи път се видях ‘отдолу’.

Крясъците, които изтърпях, защото предпоследния ден, когато бебето ми най-сетне остана в моята стая, си бях позволила да го разповия, защото се беше наакало. „Тук да не си си у дома?!“. Не съм… за огромно мое съжаление… а би трябвало… Ако бях, нищо от това нямаше да се случи…

Когато си тръгнах от болницата, наистина имах чувството, че излизам от затвора, след като съм си излежала присъдата.

„Едното нещо“ – неправилно предлежание на плода. Проучванията ми в последствие показаха, че е имало сериозни причини да се подозира такова по време на първия преглед, а дори и преди това. Показаха също така, че всички предприети интервенции по ускоряване на раждането (наред със стреса, преживян от мен) са допринесли за това, което се случи.

„Това, което се случи“ – заклещване на бебето в родилния канал, оток на главата му и варварско ‘животоспасяващо’ (застрашения от самите лекари живот) изваждане с форцепс.

„Последствията“

Бебето: АПГАР 5, огромен кефалохематом, гърчове и кръвоизлив, системи фенобарбитал, антибиотици и други хубости, тежка жълтеница. ТФЕ 20 дни след раждането – разширен вентрикул, кисти, които трябва да се следят. Спастичност на едната страна на тялото, от там – подозрения за ДЦП, една година ходене по мъките и неизвестност (докато проходи и проговори), препоръки да се следи поне до училищна възраст за късни последствия.
Това са само преките следствия. Върху косвените не се спирам.

Майката: Разкъсвания четвърта степен, зашити ан-блок и както дошло (цитирам лекар). 3 месеца ходене на промивки и превръзки във въпросния кабинет с върволицата посетители и убеждения как раните зарастват бавно, но качествено. В последствие се оказа, че нищо не е зарастнало като хората. Това е без нелицеприятните подробности от рода на фистули, смъквания, недобре функциониращи мускули и т.н., както и всички неудобства, свързани с тях. Необходимост от сериозна операция за корекция на последствията, ако въобще такава е възможна.
Отново само преки физически следствия. Косвените дори не се броят, още повече, че за много хора са смешни и/или глупави – нали в крайна сметка сме живи и що-годе здрави…

Травматично раждане

17/11/2009

Това е разказ за второто раждане на една жена. В резултат на първото си раждане получава ректо-вагинална филстула. Поради този травматичен опит, когато забременява с второто си дете, тя започва да търси информация за раждане при специфични проблеми като нейния. И така разбира, че е важно да роди възможно най-нежно, без вмешателства, за да се намали до минимум риска от увреждания на тялото й, както и на нейното бебе.
__________________________

И така към 22ч на 21.10.2009г аз, дъщеря ми и мъжът ми си легнахме в леглото. На малката хич не й се спеше, така че се бях подготвила за едно дългоасучене. Лежахме си така тримата и изведнъж, към 22.30ч усетих, че нещо започва да изтича от мен. Казах си „О, не, пак ли! Не трябваше да започва така…“ И миналото ми раждане започна с изтекли води, но сега беше много важно те да изтекат възможно най-късно заради ректо-вагиналната фистула, която имах от предишното раждане. Казах на мъжа ми какво става, защото така или иначе нямаше как да го скрия и всички отново станахме. Казах му обаче, че докато не ми започнат силни, регулярни контракции, няма да тръгна за болницата. Влезнах да се изкъпя и нарочно се забавих много, после започнах да си приготвям багажа за болницата, като се размотавах доста време из стаите. Сложих да заври вода за запарка от невен, с която да се мия отдолу и чай от шипки, който мислех да пия по време на раждането и след това.

Бяхме се обадили на майка ми и на свекърва ми да дойдат да гледат детето. Пристигнаха към 23ч и се изненадаха, че не сме готови да тръгнем. За пореден път обяснавах, че няма да тръгна докато не усетя по-силни и по-начесто контракции. Вече усещах някакви слабо-болезнени контракции, но не ги засичах и продължавах да се мотая. След известно време (може би към 00ч), контракциите вече бяха по-начесто и си бяха болезнени. Аз продължавах да си ходя из стаите и да си говоря с майка ми, която цялата трепереше и ми се чудеше на спокойствието. Виждаше, че ме боли и разбираше кога точно са контракциите и направо се изумяваше как след като премине поредната контракция аз просто продължавах да й говоря и да си върша започнатото. Към 0.30ч вече бяха станали доста начесто и тя се изплаши да не тръгна да раждам и започна да ми дава зор да тръгна. До тогава мъжът ми през 5 минути идваше да ми казва „Хайде да тръгваме вече!“. Наложи се да тръгнем.

В колата пътувах на задната седалка на колене, подпряна на багажника. Мъжът ми караше страшно бързо, което беше много неприятно, особено по време на контракция. За съжаление, когато пристигнахме в „Тина Киркова“ и влезнах вътре, усетих че контракциите са се разредили доста и болката е намаляла. Явно страхът от болници вече си казваше думата…

Отидохме пред приемния кабинет. Вътре приемаха една жена и много се забавиха докато ме извикат, благодарение на което контракциите отново се засилиха. Майка ми ме галеше по гърба и кръста, което много ми помагаше за болката, а в паузите си говрихме и се шегувахме.

Приеха ме в кабинета към 1.30ч. Акушерката ме прегледа, обръсна и направи клизма. На въпросът ми „не може ли без бръснене“, отоворът беше: „Е как така ще раждаш без да те обръснем?“ Оказа се че съм само с 6см разкритие. Дойде един много млад доктор, за да ми попълва документите и като му казах, че водите са ми изтекли в 22.30 реакцията му беше: „И идвате чак сега? Не знаете ли, че до 1 час след изтичането на водите трябва да се отиде в болница?“. Аз казах, че знам, че до 24 часа е срока, но веднага след това добавих, че просто съм се забавила с багажа и затова съм „закъсняла“. Клизмата подейства и аз отидох в тоалетната с шишето със запарка от невен, за която и двамата ме попитаха какво е това и се спогледаха. Естествено, нямаше топла вода. Още от миналото ми раждане, което също започна през нощта, знаех че нощем в тази болница правят икономия от топлата вода. И все пак се бях надявала за 2 години нещата да са се променили (не само за водата), но уви… Разминаха ми се топлите компреси на перинеума…

Върнах се в кабинета, където ме чакаха да подпиша „Информираното съгласие“, аз отказах и оттук вече стана страшно. Първо се опитваха да ме убедят, че не може да не го подпиша, но накрая ме преведоха в предродилна като казах да ми дадат документ да подпиша, че поемам цялата отговорост за действията и отказите си. Мислех, че съм победила и се настанявах в удобна поза на леглото, когато започнаха да идват различни доктори, акушерки и други лица, които да ми крещят как може да не искам да подписвам и да ме заплашват, че ще ме изгонят ако не подпиша. Питаха ме с какво точно не съм съгласна. Започнах да изброявам: поставяне на абокат за всеки случай, система с окситоцин, постоянен запис на тоновете, проверки за разкритие, епизотомия… Можех още да изброявам, но някой ме прекъсна с репликата: „Ами като не си съгласна с тези неща, защо си дошла да раждаш в болница? Раждай си вкъщи!!!“ .

Междувременно една акушерка ме помоли поне един запис да направи. Аз се съгласих, защото наистина беше мила и макар да не ме разбираше се опитваше да установи контакт с мен без да крещи и да ме обижда. Тя беше единствената там, която се държеше с мен като с човек и се опитваше да прояви някакво разбиране. Едва издържах да лежа по гръб 15 минути, само се въртях и гърчех, защото така ме болеше повече. През цялото това време различни хора ми крещяха и говореха за мен все едно не съм в стаята, защото не съм подписала. Накрая дежурният лекар каза да се обадя на мъжа ми да дойде, за да говори с него. Стана ми ясно, че ще ме принудят да подпиша. Обадих му се и след малко пак ме извикаха в приемния кабинет. Там беше мъжът ми, който започна да ме моли да подпиша и каза, че се е уговорил с лекаря да се съобразяват с желанията ми и да не правят нищо без моето съгласие. Подписах и малко се обнадеждих, че все пак ще ме оставят да си родя активно и естествено… Всичко това ставаше на фона на регулярни болезнени контракции, които не можех да преодолявам лесно, заради непрекъснатите нападки, въпроси и хора, които ми говорят и ме карат да правя нещо…

Върнах се на леглото в поза на колене и длани, леко разкрачена, в която болките бяха по-поносими. В стаята имаше още 3 жени, като едната мисля че имаше система и й записваха тоновете на бебето. До нея имаше акушерка, с която явно се познаваха. Жената видимо много я болеше. Аз се опитах да се абстрахирам от всичко, което беше наистина много трудно, на моменти невъзможно. След кратко време на контракции усетих, че напъните започват. Междувременно, жената с акушерката беше получила разкритие 10см с помощта на доста бърникане отдолу и много болка.

Преместиха я в родилна зала и всички от персонала отидоха там с нея. Тогава успях малко да се отпусна и да се отдам на раждането. Напъните ставаха все по силни с всяка следваща контракция, но аз се опитвах да не им се поддавам, защото усещах, че още не съм се разтворила достатъчно и е рано за бебето. Усетих при 1 от контракциите, че изхвърлих и малко изпражнения. Като свърши контракцията станах и отидох в банята да се измия. Студената вода ми подейства зле… Там имах още една контракция и след това се върнах в стаята. Бяха ми сменили чаршафа и моята акушерка беше на вратата. Тя каза, че щом има изпражнения, значи главичката е тръгнала и притиска ректума. Каза: „Имаш напъни, вече нали?“, нямаше как да излъжа. То си личеше, че имам. Върнах се в същата поза, а тя ме пита „Към края на контракциите ли са напъните или в началото започват?“ . Знаех, че ако й кажа, че са в началото веднага ще ме сложат на магарето, затова казах, че са към края. Тя каза да я извикам като станат в началото и отиде при жената, която раждаше в родилна зала. Оттам се чуваше любимото на персонала „Напъвай, напъвай, напъвай!!!“, „Давай, давай, давай!“, „Хайде още малко!“, „Хайде още веднъж!“ , а жената викаше „Не мога повече!“… Напътствията да напъва съвпадаха с моите напъни и докато тя напъваше аз се опитвах да не напъвам.

Усещах, че моментът наближава и ми беше трудно да се противопоставям на напъните на тялото ми, но го правех, защото усещах, че започна ли да се поддавам на напъна ще се разкъсам (изпитвах силно разтягане отдолу и лека пареща болка при напън подсилен от мен). Просто ми трябваше още малко време, за да може бебето да разтегне постепенно тъканите и да може главичката да излезе без да се разкъсам. За съжаление маждувременно жената в съседната стая беше родила и всички дойдоха обратно в предродилна. Акушерката започна да ме пита пак за напъните и да ме уговаря да ме прегледа за разкритие. Аз не можех да говоря и само поклатих глава отрицателно. Тя усети, че вече раждам, погледна между краката ми и извика: „Ма тя ражда вече!“ Изведнъж всички се втурнаха към мен и започнаха да ме дърпат да ходя на магарето с думите: „Ще си убиеш детето, бе! Ще седнеш върху него и ще го задушиш!“ и други такива умни изказвания…. Аз ги молех да ме оставят намира и се дърпах. Някой каза: „Няма време за магарето, лягай по гръб веднага, тука ще раждаш на леглото!“ Аз казвах да ме оставят, че не искам по гръб, че искам така… Хванаха ме за ръцете и краката и ме обърнаха на сила по гръб по най-грубия начин. Аз се опитвах да стана, но много ръце ме бутаха и блъскаха да легна. Започнаха да ми крещят да напъвам, че ще си задуша детето и други такива, акушерката бръкна вътре да го „вади“ и адът вече беше пълен… На мен естествено ми спряха всякъкви напъни и контракции, аз се борех с тях… Лекарят започна да ми натиска корема с ръце и да избутва бебето. Аз веднага започнах да му бутам ръцете и да казвам да не ми пипа корема. Той ми махаше ръцете и виждах как малко му трябва да започне да ми удря шамари, но все още се сдържаше. Каза да не смея да му пипам ръцете и да му преча. Аз продължих, защото не исках да бута бебето ми, но видях, че нещата стават все по-зле и започнах да се опитвам да напъвам, за да свърши всичко… За съжаление нямах напъни и това, което правих не беше достатъчно. Опитах се да се надигна малко, за да напъвам по-силно, но веднага ме бутнаха и казаха да лежа и да напъвам… Всички ми крещяха и ме бутаха… Накрая някой каза: „Така няма да стане, трябва да я срежем! Тя не напъва, бебето ще се задуши!“ . Изведнъж видях някой да поднася ножици в една тава и казах „Неее…“ и изведнъж, като по чудо ми дойде един силен напън. Събрах цялата си сила и напънах колкото можах по силно… Бебето излезе веднага и моментално започна да плаче страшно силно. Видях я, беше розова, голяма и красива, моята дъщеричка… Опитах се да се надигна и да си я взема, но някой веднага преряза пъпната връв и я взе… Пак ме наобиколиха и започнаха да ме дърпат да стана, за да отида на магарето да „извадят“ плацентата. Аз казах, че ще си я родя, просто да ме изчакат. Те обаче не ме оставиха, заведоха ме на магарето и започнаха да ми натискат корема. Аз казах просто да изчакат, че ще се роди сама. Чух някой да казва „Кой ще те чака тебе, няма време някой да те чака…“

Непрекъснато питах за бебето ми, молех ги да ми я дадат, да я гушна, да я видя поне…Казаха, че тежи 3650г и е 50см. Дадоха ми я за няма и 5 минути, беше цялата увита, но нямаше шапчица. Тя плачеше и в момента, в който я взех и гушнах, спря. Целувах я и й говорех, а тя ме гледаше… Чух: „Хайде стига толкова.“ и се усетих, че не й предложих да суче а сега ще ми я вземат. Бързо се опитах да я сложа на гърда, но на магарето, легнала, въобще не ми беше удобно. Чух някой да казва: „То току що се е родило, а тя го кара да суче! Как ще ти суче,бе, още не може!“ и ми се смееха…

Плацентата излезе цяла (към нея имаше и добавъчна плацента) и веднага след това започнах обилно да кървя. Всички се изплашиха и започнаха в паника да се опитват да спрат кървенето. Болеше ме много докато ме бърникаха и натискаха и вече започнах да се моля да ме приспят, вече нямаше за какво да се боря. Чувствах се изнасилена и унизена. Някой каза: „Нали искаше всичко да е естествено, без упойки, сега затова няма да ти сложим упойка, ще си изтърпиш шиенето“ , „Ето, като искаш да си раждаш естествено, виж сега как си се разкъсала!“ и всякакви други обиди от типа „тя е ненормална, луда, трябва й психиатър, за лудницата е, сектантка е“ и т.н.

След дълга борба, спряха кървенето, но вече бях загубила много кръв. Казаха ми, че шийката ми много се е разкъсала. Започнаха да шият и другите разкъсвания, което много болеше. Периодично ме натискаха и мачкаха по корема, за да почне матката да контрахира, при което се изливаха нови порции кръв. През цялото време ми беше много студено и треперех. Бях много жадна, но категорично ми отказаха да ми дадат вода. Като свършиха с шиенето ме оставиха там много време да треперя, като само акушерката се сети да ми донесе поне едно одеяло, което не помогна много. Бяха ми сложили и 2 системи, май глюкоза и някаква с калций и др. Периодично ме бодяха за кръвни изследвания. На едно от тях хемоглобинът ми беше 72. По едно време наистина ми беше мнохо лошо и мислех,че ще изгубя съзнание.

Родих в 3.25ч и останах в родилна зала до към 6.30ч. После ме преместиха в една стая срещу родилна зала, която имаше 4 легла и се ползваше за всякакви случаи. Още треперех и кървях обилно, но щом се преместих на леглото и ме завиха с 2 одеяла, за броени минути се почувствах по-добре и кървенето намаля. В стаята лежаха жена след секцио, която трябваше да се раздвижи, жена с 4см разкритие, на която включиха окситоцин и вързаха с колани да записват тонове, като й обясниха, че така ще стане по бързо и жена с изтекли води и слаби контракции с 1см разкритие, която преместиха в предродилна, сигурно за да й сложат система. На нейно място дойде една за планово секцио, която по-късно след като отново се скарах с персонала и започнах да обяснявам как в България не знаят какво е естествено раждане и как съжалявам, че съм дошла в болницата, ме обяви за луда и каза, че мойте приказки са я стресирали… Още няколко души дойдоха да видят, коя е тази дето „цяла нощ ги е разигравала“, някои любопитно ме разпитваха, други просто идваха да изказват възмущение. Дойде и познатата на свекърва ми да ми каже, как съм могла да се държа така и да я излагам и че я е срам от мене… Спорих и с нея и накрая просто казах: „Един ден ще видите, колко съм била права и колко сте грешали вие…“ и отчаяно млъкнах. На излизане от стаята я чух да казва на другите присъстващи от персонала (които подслушваха и се включваха на нейна страна) за мъжът ми, колко било свястно и добро момчето, а на такава да попадне…

Сутринта мина в много форсирани раждания, системи, прегледи за разкритие, запис на тоновете, викове „Напъвай!“, епизотомии, и т.н. Всеки, който дойдеше в стаята го питах кога ще ме преместят в стая, за да си взема бвбвто. Нямаше отговор, освен „Няма да е скоро“. Чакаха изследванията от 9ч, за да решат дали да ми преливат кръв. Към 14ч започнаха да ми преливат 2 банки.Още преди това се чувствах добре и исках да стана и да отида до тоалетната поне. Не ми позволиха. Само станах да пишкам в подлога в стаята. След 1-вата банка кръв вече ме пуснаха до тоалетната. Можех да ям и да пия, което и направих още сутринта. Към 17ч най-накрая решиха да ме преместят в стая. Отначало се надявах да има някаква вип-стая, за да идва семейството ми, но в следващите дни на чакане да „се освободи“ такава, разбрах, че за тези, които не са си платили за екип така и не се „освобождават“ такива стаи… Веднага като се преместих отидох да взема дъщеря ми. Естествено, бяха я натъпкали с адаптирано мляко, въпреки молбите ми да не й дават нищо, но все пак бяхме разделени 14 часа… Предствям си какъв стрес е преживяла. Веднага я сложих на гърда и тя засука, лошо, но все пак засука. В следващите часове изчисти стомахчето си от АМ и започнахме да се учим на кърмене. Бях разочарована, че 3 пъти на ден трябва да оставяме бебетата за тоалет, като сутрин пишеше да ги оставяме от 7ч до 10ч. защото имало визитация. Вечерта от 21 до 22ч беше времето за тоалет. Закарах я и помолих да не я хранят повече. Бяхме 3 момичета в стаята и само аз си я взех за през нощта. За кърменето няма да коментирам, колко са непросветени и майките и персоналът и как недоверчиво гледат на „странните“ ми съвети. Откакто взех дъщеря ми се гушкаме и спиме заедно (естествено в болницата няколко пъти ми направиха забележка, и ме предупредиха, че ако заспя мога да я смачкам или задуша). На следващия ден открих, че сутрин мога да я водя от 8 до 10ч, а ако помоля за следващите 2 тоалета може да си е при мен.

И така, понеже и изследванията ми вече се подобряваха и дъщеря ми – Пламена, започна да качва грамчета (от 3500 стана на 3600), ни изписаха на 3-тия ден. Най-накрая се прибрахме вкъщи…

Няма да забравя този кошмар, все още съжалявам за много неща и си казвам „Ами ако бях…“, „Ами ако беше…“ , но ще се справя с травмата. Със сигурност беше много по-добре от предишното ми раждане. При него и „окситоциновите“, неспиращи контракции и шевовете и епизотомията много повече боляха и по-трудно се възстанових.

Не е добре да отказвам

17/11/2009

Казвам се Милица, на 32г. съм, това е накратко историята около раждането на дъщеря ми.
Първите признаци, че е дошло времето дъщеричката ми да се ражда, се появиха през ноща на 21 срещу 22 февруари 2008г. Постепенно през следващото денонощие започнах да усещам все по-чести болезнени пробождания, но не съм си и мислила още за болница защото все още нямах регулярни контракции, през цялото време си намирах някакво занимание, постепенно започнаха да се чустват контракциите, но предполагам, че благодарение на това, че не спирах да се движа болката беше съвсем поносима. През ноща на 22 срещу 23 февруари вече контракциите станаха, наистина на често, на 1,2 или 5 минути близките ми вече ме питаха няма ли да тръгваме за болницата, но аз си бях спокойна и предпочитах да прекарам повече време с тях отколкото в болницата заобиколена от непознати хора. Все пак около 3ч. на 23 февруари реших, че все пак е време да тръгвам за болницата, тъй като и пътят до нея е около 1час.

В 4ч. ме приеха в Първа АГ болница „Св. София“(бивша Тина Киркова). При постъпването ми казаха, че съм с разкритие 5см., мъжа ми както си е реда в българските болници остана отвън, тъй като аз не си бях избрала конкретен екип за раждането. Дадоха ми да подпиша информираното съгласие. Докато го четях(тъй като го виждах за пръв път) сестрата, която ме приемаше ме уведоми накратко, че не е добре да го отказвам, тъй като имало наскоро една такава, която считала, че знае много за раждането и не го подписала и после се наложило да и спасяват живота. Както и да е подписах го, след това ми направиха клизмата, нищо че според мен организма ми си се беше прочистил вече.
След процедурите по приемането ме заведоха в предродилна зала, веднага ме сложиха да легна на леглото и ми сложиха колани да следят тоновете на бебето, това означаваше, че изобщо не може да се мръдне от леглото. Държа да отбележа, че до този момент имах едно много леко и със съвсем търпими болки раждане, но имаше две подробности непрекъснато се движех и заставах както ми е удобно и близките ми бяха около мен, тепърва ми предстоеше обаче да разбера, какво означава класическо болнично раждане. След коланите за следене на тоновете, веднага ми сложиха и системата с окситоцин и ми спукаха околоплодния мехур, резултата от всички тези действия не закъсня, раждането стана наистина болезнено. Най-лошото беше, че не ми позволяваха изобщо да се движа, бях се опитала да седна на леглото, но веднага доктора, който беше на смяна ми каза, ако искам да раждам да си лягам по гръб. Няколко часа след постъпването помолих, да ме отвържат да отида до тоалетната, след като ме попитаха, дали е по малка нужда, ми донесоха подлога понеже не можело да ставам, подлогата си остана неизползвана, тъй като нямаше шанс да се отпусна в стая в която имаше 4 родилки и поне още няколко човека. Докато лежах и си чаках заветните 10 см. дежурният доктор ми направи няколко изключително болезнени прегледа за разкритие, съпроводени с грубости от негова страна, тъй като първия път не очаквах, че ще е толкова болезнено и почти подскочих.

Около обяд вече бях на края на силите си, гърчеща се от болка, неспособна да мръдна заради коланите и без възможност да пийна и една глътка вода, тъй като това е забранено. Към 1ч. дойде друга докторка, която ми направи поне по-човешки преглед за разкритие, без ужасната болка от предните прегледи, попита ме имам ли напъни, казах и не, тя обаче каза, че имам 10см. и да се опитам на леглото да напъвам, почнах да напъвам, тя ми каза, че е по-добре да се преместя на магарето. Преместих се там, сложиха ми катетър, понеже пикочния ми мехур бил пълен и започна голямото напъване. Няколко човека ми крещят да напъвам, аз напъвам (имам си за спомен и хемороиди), ама как се напъва без да имаш напъни, следват коментари, че нищо не правя и коментар към доктора от сутрешната смяна, докторе без вас няма да стане. Докторът идва, аз не подозирам какво ме чака, казват ми да напъна, в този момент доктора ми скача отгоре, аз изкрещявам така както не съм си представяла, че мога, болката е нечовешка, родила се е обаче само главичката, малко след като се освестявам, почвам да ги моля да не ми се скача повече по корема, че ще напъвам, наистина с всички сили и го правя, но пак нищо, следва второто скачане, след него чух само, я какво хубаво момиченце. Следващите минути почти нищо не си спомням, започнах да идвам на себе си като ми донесоха бебето, облечено, показаха ми го за някакви секунди и го отнесоха. Започнаха да ме шият, тъй като аз не издавах и звук имаше коментари, сега е добре, ама одеве какви били тези крясъци, как можело така да крещя. Докато ме шиеха, цялата започнах да подскачам от студ, това не попречи после да си постоя в някакъв коридор около половин час докато се намери свободно легло. После две жени от персонала ми помогнаха да стигна от носилката до леглото, преоблякоха ме с коментара, ей какво е било това клане, тъй като бях цялата в кръв. Легнах на леглото, имах намерение възможно най-скоро да отида да си потърся бебето, но реших да полежа малко, тъй като ме беше страх да не падна, заспала съм, в един момент се усетих, че крещя много силно, просто си сънувах раждането, сепнах се и видях, че другите три жени от стаята ме гледат уплашено. Реших, че вече съм по-добре и станах да си потърся бебето.За моя радост ми го дадоха, понеже се страхувах като ме видят, как изглеждам да не ми откажат, взех си го и така отново се събрахме заедно.

За съжаление има две неща за които и досега ми е мъчно, едното е че заради нечовешката болка след блъскането по корема, първите минути на детето ми почти не си ги спомням, имам чуство, че не бях в съзнание и другото е че, преди постъпването ми в болница, не изпитвах никакъв страх от раждането и исках, дори да имам две породени деца, но след раждането ме беше страх дори да помисля за това, хубавото е все пак, че поне донякъде времето лекува.