Майка ми седеше един ден в кухнята и ми каза – Трябва да ти направят цезарово сечение. Мъж ми и той – по-добре е да ти режат корема, отколкото да те режат отдолу. Аз обаче като всяка първескиня бях убедена в собствените си сили и че мога да родя сама детето си, а всъщност тайно се надявах да избегна операции, които да ми оставят перманентни белези. Само трябваше да намеря акушер, който не прави епизиотомии, и ето една приятелка ми каза, че раждала при д-р Т, директор на нещо си, май на родилна зала в Шейново, и си родила най-нормално, никой не я рязал, само сто долара му дала.

Ето ме в кабинета на д-р Т и той ми дава всичките си телефони да му се обадя когато започне процесът. Питах го, колко ще ми струва, а той каза, че като за колежка – нищо. Блазнеше ме мисълта и да си родя в къщи, ако умра – умра, но нали бях отговорна и за друг живот, мисля че това кара българките все пак да ходят в родилните домове, въпреки че всички знаят какви безобразия царят там.

И така в понеделник ми изпадна „тапата“ и би трябвало да започна да раждам до 48 часа. Но никакво раждане не започна, разхождах се без контракции до петък следобед, когато сам отново при др Т в кабинета и той установява, че имам четири сантиметра разкритие. Нещата са точно за дирижирано раждане, казва той. Ела утре, събота, сутринта, аз съм дежурен, ще пукнем мехура и бебето ще се роди за два часа! Ще ти сложим епидурална, а после ако си с епизиотомия ще ти слагаме лидол да не те боли епизиотомията. /Както ще видим после каква разлика между обещание и изпълнение./

Аз се смутих – как така ще пука мехура, каква епизитомия, нали затова дойдох при него? И защо говори врели некипели, нали знае, че съм лекар, как ще гарантира, че бебето ще се роди за два часа – ей така ще каже Абра-Кадабра и то ще се роди? Казах му, че съм против индукциите и епизиотомиите. Той се развика – добре тогава, обещавам че няма да те режа. Някаква сестра подгласяше – О, тя ще види, че нито в индукцията, нито в епизиотомията няма нищо страшно.

Тръгнах си със свито сърце, изтичаше петъчният следобяд и беше много късно да търся друг акушер. Да чакам до понеделник? Ами че с тези четири сантиметра едва ли ще изтрая до понеделник. Ако не отида утре, той ще се ядоса и няма да дойде , когато започна да раждам. Мъж ми също се ядоса – защо да не се изчака раждането да започне само?

Ето ме събота сутринта в кухнята. Отворих американските учебници – там пише – Индукция се прави в случай на отдалечени селски райони, когато акушерската помощ не е винаги под ръка, защото индуцираните раждания завършват по-често с цезарови сечения и форцепс. Затворих книгата – няма що, много утешително. Също си спомнях от моите ротации, че ако изтекат водите преждевременно, бебето може да застане в неправилно предлежание.

Като на заколение тръгнах към Шейново. Чакахме др Т към един час, мъж ми започна да нервничи. Аз само си мислех Моля те, не ме оставяй тук. Др Т дойде, нямаше и следа от снощния ентусиазъм. Надявах се да каже Знаеш ли, препих снощи, дай да го оставим за утре. Не би, нямаше промяна в плана. Дадох му сто долара и той ги взе. Прати ме на бръснене и клизми. Пак от американските учебници – бръсненето е противопоказано, защото увеличава честотата на инфекциите, клизми не се налага да се правят. Виждам, че тази практика и досега продължава, но как да ги виня българските акушери, нали трябва да отчитат дейност – Не сме годни да ви обезболим, да ви изродим бебето атравматично и да ви зашием раните като хората, но затова пък ще ви обръснем!

Аз обаче нямам нищо против – нали бръсненето и клизмите ме отдалечават от пукането на мехура? Дават ми още малко време, в което аз все още мога да си взема дрехите и да избягам. Ето ме в тоалетната, цялата в изпражнения от клизмата. Опитвам се да взема душ. Гледам малкото прозорче до тавана – ето оттам мога да се измъкна и право вкъщи. Вместо това се озовавам в родилно или предродилно, нямаше надпис.

Позната обстановка – плочки по стените, може би ги мият с маркуч. Прилича на морга, аз оттук жива няма да изляза. Др Т пука мехура, изтичат много води. Опипва нещата – Много добро съотношение между глава и таз, говори той, което малко ме отпуска. Искаш ли епидурална, колегата който е на смяна е много добр? Казах му, че сега нищо не ме боли, но ще се възползвам с удоволствие, ако се наложи. Той се обърна към акушерката – Сложи да тече окситоцин, но малко. Акушерката почва да боде, казах й – не бодете тази вена, тя е много тънка, а тя се намуси и набоде точно нея, коя съм аз, де й давам тон в живота. Иглата излезе извън вената и окситоцинът течеше в ръката вместо в кръвта, после със седмици ръката ми беше чернолилава от рамото до пръстите. Много ме заболя, но скоро забравих за ръката си, защото бебето започна отчаяно да рита. Стана ми много жал, защо му спукаха водичката?

Започнаха безумни контракции. Караха ме да лежа по гръб да записвали тоновете. Скоро не можех да лежа по гръб, мятах се като риба, ставах, лягах, въртях се. Казах да извикат др Т, той дойде след векове. Казах му, че искам епидурална, той дойде с анестезиолога и каза, че вече е много късно /!-брей, всички знаят обратното – епидурална не се слага вначалото, а се чакат да започнат добри контракции и тогава се слага/, вече съм почти с пълно разкритие и ей сега ще раждам. Видях гърба му. Явно анестезиологът не искаше да работи без пари, а аз нямах какво да му дам, дори златна верижка нямах на себе си, само болничната нощница.

Болките бяха непоносими. Махнах колана и спрях системата. Това не помогна, защото окситоцинът така или иначе нищо не правеше, нали течеше около вената. Започнах да викам за помощ. Минаха два часа. Нямаше и следа от настъпващо раждане. Дойде др Т, вече видимо обезпокоен. Дай, казва, малко да я обезболим, да й сложим един Бускулизин. Но аз съм лекар, знам, че ми се подиграва, бускулизинът не помага, разчита се на плацебо ефект. Пак видях гърба му. Разбрах, че нещата бяха взели лош обрат и той ме беше изоставил. Виех, плачех, молех за помощ. Не можех да лежа по гръб, най-удобната поза беше да стоя на колене до леглото и коремът ми да виси надолу.

Нямаше никой, беше събота. След още два часа стенех да повикат др Т, а акушерката ми викаше – Ти знаеш ли кой е др Т? Простенах да го повика, защото имам уговорка с него. Той дойде, сложи ме на леглото, прегледа ме и каза – Такаа, налага се цезарово сечение! Аз се ужасих – Тоновете му ли паднаха? Не – бебето е в задно тилно предлежание и главата му е в дефлекция. Не може да се роди. Сега ще ти сложат нещо, което ще ти спре контракциите и ще правим цезарово. Дойдоха две сестри, които не бях виждала досега, видяха, че окситоцинът тече в ръката ми и ми сложиха нова система. Контракциите наистина утихнаха … за пет минути.

Преместиха ме в операционната, аз попитах с каква упойка ще ми правят цезаровото, те казаха – със спинална. Заредиха се минути, може би часове. Др Т и анестезиологът никакви ги нямаше. Контракциите се възобновиха и аз започнах да се мятам на операционната маса. Най-сетне пристигнаха. Др Т пак започна да ме преглежда – Напъвай! Чакай, нали главата е в дефлексия /тоест разгъната, не може да се роди/? О, тя се сгъна. Дали наистина беше препил вчера и сега хич не му се правеше цезарово? Или анестезиологът категорично беше отказал да прави и спинална упойка без пари? Започна се скачане върху корема ми, викове Напъвай, коментари То не мръдва /в американските учебници пише, че акушерът трябва да се опите да завърти бебето от задно тилно в предно тилно, но това е висш пилотаж/. Накрая видях че др Т дава знак на анестезиолога – Стига вече! Видях спринцовка да се изпразва в системата и после – мрак…

Събудих се в коридора на интензивното и видях над мен главата на анестезиолога. Питах го Къде е др Т? Тръгна си. /Как така си тръгна, няма ли да ми каже какво стана , как е бебето?/ Бебето? Бебето е момиче, сухо казва той. С форцепс ли съм родила или с цезарово? С форцепс. После той изчезва, а количката се затъркаля по коридора. Две санитарки ме изсипват от количката в леглото. От мен плисва цяла кофа кръв и залива цялото легло. Да не мислите, че някой се втурна да ми мери кръвното? Да не мислите, че засвяткаха аларми, че хора се разтичаха – Родилката кърви! Не , това е България – просто санитарките започнаха да ме кълнат, че трябва да сменят чаршафа. /Между другото от кръвозагубата имах известно мозъчно увреждане – за една седмица не можех да чета написан текст, а цяла година след това всеки път като се изправех, губех зрението си за няколко секунди и трябваше да се държа за нещо/. Затъркаляха ме из леглото и някак си смениха чаршафа. После излязоха.

Изведнъж върху мен се стовари огромен тигър и заръфа месата ми. Болките бяха по-силни от тези при раждането. Простенах. Огледах се – в стаята имаше още пет родилки. Една монголка изглеждаше особено майчински. Помолих я да извика някого да ми сложат нещо обезболяващо. Тя повика сестрата. Сестрата дойде намусена – Ние такива силни работи не слагаме! И тръшна вратата. Но аз съм лекар, трениран в България и въобще не се изненадах – какво ти следоперативно обезболяване? Мълчи и трай, че ще дойдем и ще те срежем от другата страна! Спомням, че др Т каза – ако има епизиотомия, ще има и Лидол. Нали затова му дадох стоте долара, не че това го накара да се интересува от мен -боли ли ме, жива ли съм въобще.

Попитах монголката – има ли някъде телефон /тогава мобифоните не бяха широко разпространени/. Тя каза, че има в коридора. Помолих я да отиде и да се обади на мобифона на баща ми, да се свърже с мъжа ми, да се обади на др Т да се обади в болницата да ми сложат нещо обезболяващо /!/. От кръвозагобата мозъкът ми беше объркан и вместо номерът на баща ми и казвах номера, под който кандидатсвах в Америка. Тя ми каза – няма такъв телефонен номер, много малко цифри. Аз плачех и се кълнях, че това е номерът, да отида да звънне на баще ми, да се свърже с мъжа ми да се обади на др Т да се обади в Шейново да ми сложат нещо обезболяващо. Монголката въздъхна и отиде в коридора. След малко се върна и каза – Няма такъв номер. Аз я молех да отиде и да опита пак. /А в това време тигърът ръфаше месата ми, късаше големи парчета и мляскаше/

Докато се препирахме с монголката, като в приказките, вратата на стаята се отвари и на прага застана….. майка ми! Как ли е подкупила санитарките, какви ли пари и пакетчата Нова бразилия е раздала, или беше заплашила, че ще даде всички под съд, това не знаем, но тя беше тук, когато тигърт почти ме беше изял, както само една майка знае кога за рожбата й вече няма надежда. Знаех, че имаме много малко време. Попитах я много ли зле изглеждам? Казах й ако може да се обади на татко, да намери мъжа ми да се обади на др Т да се обади в Шейново да ми сложат нещо, че да озаптят тигъра. Тъкмо свърших връхлетяха санитарките и изхвърлиха майка ми от стаята. Не след дълго вратата пак се отвори и си подаде главата на анестезиолога – боли ли ми? И изчезна. Влеза намусената сестра с игла в ръка, много ядосана и повтори – Ние такива силни неща не слагаме! Питах я какво има в спринцовката, пак не беше Лидол, беше някаква глупост, но успя да ме упои, тигърът се отдалечи и аз заспах.

Събудих се през нощта, всички спяха. Тигърът се беше поукротил и само дъвчеше на кътни зъби. Сега ще издирим бебето, казвам си аз и някак си ставам от леглото. Довличам се в коридора. Виждам някаква сестра – Искам да видя бебето. Ела със мен, казва тя. Вървим по коридорите, влизаме в някаква стая, където едно момиче държи моето бебе. Аз се стъписвам – виждали ли сте бебе, което е прегазено от валяк? Очите, носа, устата – всичко е размазано по лицето, цялото лице е отекло а отгоре има цефалхематом – кръвоизлив в черепните кости. Попитах защо е така отпуснато? А не, казва момичето – тя хваща, и си сложи пръста в ръката на дъщеря ми, която стисна в отговор. Заприбирах се към стаята, как ще погледна мъжа си в очите?

Сестрата ме попита дали съм пикала и аз казах , че не. Тя ме заведе в някакъв кабинет и каза, че ще ми слага катетър. Казах, че не ми трябва катетър. Тя повика дежурната докторка, която каза – Трябва да сложим катетър, че иначе ще получиш фистули. /Толкоз години съм доктор, всякакви изпити съм полагала, толкова книги съм изчела, никъде не прочетох, че може да получиш фистули от задръжка на урина. Помните ли, че трябва да се отчита дейност?/ Аз й казах, че не желая катетър и си легнах.

На сутринта най-сетне дойде др Т. Той се нахвърли от вратата върху мен Как не си дала да ти се сложи катетър вчера – това е нашата болница и ние ще правим каквото си искаме. Аз се стъписах – това ли намери да ми каже след всичко, което се случи снощи? Мълчах, и той разбра, че е взел погрешен тон. Каза ми, че всичко вървяло добре и детето изведнъж застанало в задно тилно положение. Питах го, затова ли стана така, задето той ми спука мехура? Отговорът беше – бебе имаш ли? Имаш! Какъв ти е проблемът, освен че те боли дупето. Питах го колко дълго ще ме боли, а той каза – 72 часа, оперативната болка трае 72 часа. Видя ми се страхотна далавера – боли те 72 часа и получаваш бебе. Знаех, че не е вярно, нали ги бях виждала родилките с епизиотомиите, които се влачеха в агонията една седмица само да им се инфектират и отворят раните после. Като питах персоналът защо им се отварят епизиотомиите, отговорът беше – ами те от село, като се избършат отзад напред по голяма нужда, и ето ти инфекцията. Но аз се амбицирах – аз ще бъда първата жена в България, на която не се е отворила епизиотомията!

Др Т изписа цефалексин, който аз пиех религиозно. Пръсках раната с най-скъп Бивацин. Когато минаваха с чайника с йода сутринта, бях първа за промивки. Шестте дена в Шейново ядох само шоколади пратени от мъж ми, да не се налага да ходя по голяма нужда, да не се замърси раната. В това време сервираха залоено овнешко с ориз. Всеки ден. По едно време усетиха, че не ходя да ям залоено овнешко с ориз, и се обезпокоиха – Защо не ядеш прекрасно залоено овнешко с ориз? На следния ден дойде сестра с инжекция Бе12 в ръка. Отворих уста да кажа, че това е пълна глупост, че нямам Бе 12 дефицит и рапраният ми задник не се нуждае от още игли. /Помните ли – трябва да кипи дейност!/Но после си представих как връхлита др Т разгневен как аз смея да отказвам тази прекрасна оздравяваща, поощряваща, разхубавяваща инжекция с витамин Б2…. и подадох кълка.

Всеки ден минаваше визитация различен лекар и говореше различни глупости. Един каза, че за да заздравее една рана, тя трябва да диша, така че- всеки ден да седя с разтворени крака под чаршафа за двайсет минути. Е, нали не каза да налагам раната с локум? И аз седях с разтворени крака под чаршафа – защото моята рана ще зарасне, а нека вашите се отварят! Поради кръвозагубата така и не ми дойде млякото, но не се налагаше да кърмя, защото дъщеря ми спеше непробудно. Не знам защо ме държаха шест дена в Шейново, тъй като нищо особено не ми правеха, само ме подканваха да ям залоено овнешко с ориз.

Най-после ни изписват. Бебето спи непробудно. Аз куцам, влача си десния крак по паважа, кой знае защо той сякаш е по-къс. В къщи бебето отвори очи и …. писна. Пищеше като изоглавена, денем и нощем, пищеше отчаяно, дереше се, не преставаше, по никакъв начин не можеше да бъде успокоена, явно я болеше строшеният череп. Докато един ден отвори уста и оттам не излезе нито звук. Беше си загубила гласа. Заведох я на УНГ, докторката изпадна в ужас – Какво искаш да направя, никога не съм преглеждала такова малко бебе. И ни прати в къщи. Това, че тя прегракна, не ми помогна да спя нощем, защото болките ми се услилваха със всеки ден.

За първи път отидох по голяма нужда и установих с ужас, че се изпускам. Взех едно огледало – и погледнах с едно око, боже, гръмнах се аз, каква е тая огромна зейнала дупка – яма? Аз току що се бях оженила, как ще водя интимен живот сега? Не говорим за някакви си размери, не беше се родил още мъжът който можеше да изпълни тази дупка. Опитах си да си стегна мускулите и да затворя дупката, а тя само трепна, сякаш ми намигна. После американските гинеколози ми обясниха феномена – перинеалните мускули не са зашити, само кожата, доунт ю сии – ти на практика нямаш перинеум. Захвърлих огледалото.

Болките ставаха все по-силни, извиках майка ми да гледа бебето, а аз си прекарвах времето в банята – киснех се ту в студена, ту в гореща вода, това сякаш облакчаваше болките. Питах мъж ми как му се струва раната, и той каза, че му се вижда подута. Обадих се на др Т. Той ме наруга по телефона – нищо ми няма и да престана с тези огледала. /Също като екстрасенсите – диагноза по телефона/ Пак захвърлих огледалото.

Отидохме в съвета за родилното свидетелство на дъщеря ми. Седи се прав на опашка. Болката ме дърпа към земята, виждам вече звезди посред бял ден, мисля си какво ли ще стане ако се полегна на балатума? /Абе тия от съвета не знаят ли, че родилките в България са ни живи, ни умрели, не може ли да дават свидетелствата в родилния дом, или като в Америка да ги пращат по пощата?/ Най-сетне сме при чиновничката и тя ни казва Честито! На мен всичко ми се мержелее, чудя се, защо казва честито, не трябва ли да каже Ужасно съжалявам, моите съболезнования.

На следващия ден болките са невъзможни и аз изравям огледалото. Това което виждам, ме кара да изпищя – по перинеума ми се надигнали няколко вулкана голем като Везувий! Тъй като знак, че от др Т помощ не мога да очаквам, обаждам се на една приятелка, която работеше като хирург в Пирогов. Тя веднага пристигна със своите инструменти. Отвори вулканите и оттам изтече чаша гной. С гнойта изтече един косъм. Тя грабна косъма и ми го размаха пред лицето – какъв е този косъм? /Хирурзите много се вбесяват, когато намират косми, зашити в раните./ Казах, че не знам, може да е от главата на детето, може да е от брадата на др Т, аз бях обръсната.

Приятелката ми ме инструктира да си цедя гнойта два пъти на ден и си засъбира инструментите – Съжалявам, но трябва да ходя при друга една родилка. Извикаха ме роднини, че я изписали с инфектирана отворена епизиотомия, лекарите й казали – постепенно ще зарасне. Отивам, гледам – висят мускули и тъкани в различна степен на инфекция и разложение и тази жена с….е и пикае с тази рана отдолу, как ще зарасне? Никога няма да зарасне. Слагам я аз на два стола в хола й /!/, а мъжа й – да й да държи краката. Тя се кълне, че повече никога няма да ражда, а аз почнах – рязах, ших, рязах, ших, всичко затворих, знаеш ли колко хубаво стана? Та сега ще намина да я видя. Аз я попитах, не може ли да отвори и моята рана и да реже, да шие, и да ме оправи. Тя ми каза, че съм луда, но да отида при гинеколог в Пирогов. Гинекологът ме погледна – Ами защо не са ви направили цезарово сечение като е било задно тилно? Да, то се стига до едно положение, в което – ни напред, ни назад. А сега имаш абсцес в епизиотомията и да си ходиш при който те е окипазил така. /Че който ме е окипазил, той толкова може, не е ли ясно, нека се пробва някой друг!/

Обадих се на др Т, ела в кабинета ми казва той. Поглежда ме отдолу и виждам как руменина покрива лицето му, плъзва нагоре по ушите му и надолу по врата. Мън, мън, можеш да правиш ултразвук, ама не знам къде ще го правиш. /Че защо не в Шейново, хем ми е район, хем на всички ще разправям, че ти си ме шил, да знаят какъв си некадърник!/ Обаждам се на приятелката в Пирогов и тя светкавино ме урежда във пироговската физиотерапия. Пристига физиотерапевтката – Да, и на мен със второто се падна едни некадърник, като ме сряза с ножицата се уля, и ми сряза и сфинктера, и месеци след това пърдях невърздържано и като ходих по голяма нужда трябваше да тичам през глава… Некадърник такъв! Закани се тя.

В това време педиатърката от поликлиниката каза, че бебето има повече гънки на едното краче и ни прати при ортопед да я види за изкълчване на тазобедрената става. Седя и чакам баща ми в службата му да ме кара на ортопед. В това време влиза един от колегите му и ме пита къде сме се запътили с това бебе. Казах му. Да, каза той, и на нас така ни казаха за дъщеря ми. А се оказа церебрална парализа – мускулите били спастични и изкълчили ставата. При раждането й паднали тоновете. Направили цезарово, но – късно. Разбира се това за теб не се отнася. И той излезе. А аз трябваше да се хвана за масата, защото подът под мен се неочаквано се разлюля. Защо каза той това? Татко, не ти ли се струва , че едната й страна е по-схваната от другата? Да, казава баща ми, дясната страна й е по-схваната.

Между другото аз вече нямах капка вяра в др Т, бях разбрала, че той ме беше лъгал от първия до последния миг, че беше се подиграл с мен, мъж ми и бебето, че беше ми откраднал майчинството. Мъж ми беше казал, че двамата с анестезиолога били гузни след раждането, той подозира, че тоновете на бебето са били паднали и че не изплакало веднага. Бях питала педиатърката на Шейново как е било бебето след раждането, а тя ми отвърна със смразяващото Не знам, не съм била там. /Че как, нали има документация, аз това го разбрах – Толкова е страшно, че не мога да ти кажа./ Др Т уверил също мъж ми, че за всичко съм виновна само аз /!/.

И ето ни в преизподнята, в най-черната бездна на човешката мъка, далеч след деветия кръг на ада – чакалнята на отделението по Детска церебрална парализа. Ето деца, които не движат лявата си страна, и деца, които не движат дясната си страна, деца, които въобще не могат да се движат и родители с почернели лица и пресъхнали очи, които говорят за графика на физиотерапията, сякаш графикът имаше някакво значение. Всички акушер-гинеколози в България трябва задължително да прекарват един ден в месеца в тази чакалня. Неврологът ни каза, че нищо ни няма.

Преди да замина за Америка посетих няколко гинеколога да видя някой нещо може ли да ми помогне. Всеки си говореше своите си глупости. Самият директор на самото Шейново каза да съм правела ножици с краката за да не зея така /!/. В Америка ми направиха ендоанален ултравук, електромиография на пудендалните нерви, функционални изследвания и какви ли не още чудесии за десетки хилядидолари, за да установят накрая, че др Т ми е разкъсал сфинктера с форцепса и после не го е зашил.

След пет години решихме да имаме второ дете и аз забременях. Обадих се на майка си да я зарадвам. Вместо да се зарадва обаче, майка ми се разплака по телефона – Как, защо го направи, той сигурно мъж ти иска момче, ти затова… Аз се стъписах – Мамо, тук е Америка, не бой се… Американските акушери ми казаха, ча след всички поражения от др Т те препоръчват цезарово сечение. И така отидох да раждам в
Страната на чудесата.

В страната на чудесата няма болка. Не само болката, но всяко неудобство и притеснение ти е спестено, всичко е изпипано до прецизност. Първо се слага спиналната упойка, а после – катетър и съвсем леко избръсване – само там където ще мине разрезът. В Бгмама прочетох, че моят др Т започнал да прави на една жена цезарово без да я е хванала упойката. За да не се случи това в Америка, на крака ми сложиха електрод и подадоха ток – ако кракът ми трепне, значи не е достатъчна упойката. Преди да се извади спиналния катетър в гръбнака се слага морфин, който действа 24 часа – най-болезненият период. След това също нямах никакви болки, само получих следродилни маточни контракции. Обадих се да ми донесат нещо. След пет минути дойде сестра с обезболяващо в ръка. Заизвинява се като луда, че е отнело толкова време, тази която приела моето повикване, се забавила, защот… Аз казах, че не й се сърдя. Тя обаче не си тръгна, продължи да се извинява, обеща , че никога повече няма да се случи, само дето на колене не падна пред мен. Очевидно, ако се обадех, че са закъснели с обезболяващото, лошо им се пишеше.

Раждането в Америка е голям семеен празник и присъстват всички, които майката поиска. Облякоха мъж ми със зелени опрационни дрехи. Той попита може ли да снима с камерата, а те – всичко може, но да не снима персонала. Ето ни в операционната с мъж ми, в самата операционна. Американците отдавна са разбрали, че присъствието на външни хора при раждането и дори при цезарово сечение не увеличава инфекциите, инфекциите се причиняват единствено и само от некадърна оперативна техника. Не пих никакви антибиотици, не си пръсках раната с бивацин, не стоях гола под чаршафа да диша раната, и раната зарасна светкавично и безболезнено. Сакън за да не останат белези, кожата не се шие с конци, а се слагат едни телчета, които се махат на втория ден. Не се налагаше да издирват бебето си нощем по коридорите – то си беше при мен в стаята. Не знам дали да описвам и другите чудесии, например менюто с поне три манджи по избор с най-пресни боровинки и изтънчени подправки, на които всеки френски ресторант може да завиди. Аз не мисля, че това е от изключителна важност, родилката се интересува единствено и само да излезе едно цяло, а не на парчета, и детето й да не реве със строшен череп.

Застраховката плащаше да седя четири дена, но аз се чувствах, че все едно нищо ми няма и помолих лекарят да ме изпише на третия. Не му помня името, /но на др Т цял живот ще помня/. Лекарят ме погледна с възхита – Здрава българска жена! И ни изписа. В къщи е тихо и няма кой знае какво да се прави. Бебето не плаче и спи блажено между храненията, а аз не се кисна в банята, не цедя гной два пъти дневно и не ходя на физиотерапия.

Бяха ми казали да не карам кола шест седмици, но беше навалял пухкав сняг и след четири седмици оставих мъж ми с бебето в къщи, а ние с дъщеря ми се понесох ме в Поконо маунтин на ски. Да, четири седмици след цезарово сечение аз карах ски. Чувам вече българските акушери – а, и ние го можем номера с цезаровото, ние само нормално раждане не можем да водим. Но наскоро говорих с една приятелка от България по телефона, която я чакаше второ цезарово, тя каза че дните й минават в ужас, че след първото планово цезарово не е могла да се мръдне от болка, че след това шест месеца като се обърнела в леглото имала чувството, че вътрешностите ще й се изсипят. Отново повтарям, разликата не е в някакви чудодейни американски антибиотици или самошиещи конци, тъй като дори антибиотици не се слагат. Не – само добра оперативна техника, почистена от космите рана, зашиване на всички мускули анатомично, затваряне на мъртвите пространства, спиране на кръвотечението. Нищо, което не може да се постигне в България. Никакви пари не се искат. Просто трябва да се изисква отчет от докторите.

Ако искате моят съвет аз бих натиснала правителството да създаде специална комисия, ако трябва с европейски пари да въведе следните мерки:
- Акушерите да се информират, че ще са персонално отговорни за всички което извършат на една родилка. Тъй като епизиотомиите е доказано, че съсипвата тазовото дъно, всеки акушер, който има повече от десет процент честота на епизиотомиите, да му се отнеме дипломата временно и да се прати на преобучение на негови разноски.
- Тъй като епизиотомиите не се предполага да се инфектират и отварят /в Америка ми казаха, че не са виждали отворена или инфектирана епизиотомия с десетилетия/ на всеки акушер, който допусне такова усложнение да се отнема дипломата и да се прати на преобучение на негови разноски.
- На всички родилки в България да се пратят листвки с информация, че могат да отказват всякакви манипулации, включително епизиотомия, че имат право на обезболяване, включителни епидурална абсолютно безплатно. Ако някой анестезиолог откаже обезболяване или направи епидурална или спинална, която не е обезболила раждането, да му се отнеме дипломата, и да се прати на преобучение на негови разноски.
- Ако акушер среже и зашие някоя жена без упойка или против волята й, да му се отнеме дипломата завинаги без право да се върне на работа.
- Всички родилки до една да попълват анкетни листове след раждането с персоналното име на акушера и анестезиолога и да кажат за преживяването си и последствията. Комисията да разследва всяко негативно преживяване.
- Също така бих спуснала наредба на акушерите какво им се забранява да правят – забраняват се клизми, бръснене, забранява се даваненто на бускулизин, вт Б12, забранява се да се казва на родилката да седи с отворени крака под чаршафа и да прави ножици с краката за да затвори интроитуса. Но това е програма максимум.

Трябва да ви кажа, че България е преснабдена с лекари, че има прекалено много гинеколози и много които чакат за местата им. Отнемането на дипломите и на половината няма дори да се усети.

Боряна

Помните ли онзи лаф: „за жената раждането е като казармата за мъжа“. Изключително постижение на анонимния народен гений е тази парадоксална аналогия. Кое събира в колективното съзнание два толкова различни типа опит? Преди всичко: принудата; липсата на избор; чувството за самота и изолация; травмата, която остава. Само че голямото мъжко изпитание отпадна.

Дори в една свръхконсервативна институция като армията се случиха значителни промени. Уви, не може да се каже същото за родилните домове (с малки изключения), за системата и нагласите в тях, и изобщо за цялостното отношение към бременните, родилките и новородените у нас.

Все още родилката е

третирана като обект на серия от процедури

а не като активен субект, в чиито усещания, желания, интуиции трябва да се вслушва медицинският екип, за да бъде раждането нетравмиращо и пълноценно изживяване. Но за какви възвишености говорим, когато най-честата команда, като те сложат да легнеш в родилната зала, е „акай“, без извинение и на „ти“.

Можете да прочетете пълната статия тук – „Раждането – Казарма“ в страницата на в.Дневник.

- Борислава Д.

Животът оставя белези. Понякога дълбоки и некрасиви, макар и преплетени с щастливи последствия. Раждането в средностатистическа българска акушеро-гинекологична болница ви снабдява именно с такива.

Преди седмица група майки излезе на протест пред софийската АГ болница „Света София“, бившата „Тина Киркова“. Идеята беше да се изправят срещу насилието, на което е подложена раждащата жена в България. Поводът – детайлно описан ужасяващ разказ за едно особено травмиращо раждане в същата болница. Мястото на протеста бе избрано заради повода, макар че „навсякъде е така“. Поводът от своя страна се превърна в отправна точка за разговори за дефектите на раждането в България като цяло. Раждащите жени имат право да бъдат чути не само когато викат от болка…

Ето още един материал в Монитор

За първи път след 20 години демокрация у нас група жени с малки бебета се изправиха пред родилен дом, за да кажат, че гаврите с родилките и грубото отношение към тях са все още практика у нас.

Това го знаят раждалите скоро или отдавна, така и тези, на които сега им предстои.

Но това си е наша традиция – попадне ли жената в залата, идва властта на санитарката и на сестрата. А те могат да побъркат от ужас и най-вдъхновената бъдеща майка.

В повечето от случаите жените стискат зъби и не се оплакват от лошото отношение. Психологията на този отказ е много прост: всяка от тях току-що е получила невероятния шанс да бъде майка, да прегърне мъничкото си крехко същество. И в този момент преживяната грубост просто няма никакво значение. Нали всичко свърши, с облекчение си мислят родилките и се опитват за цял живот да забравят на какво са били подложени.

Обидите, които понасят, са не просто морални, те причиняват и чисто реален ужас. Всяка родилка е с ясното съзнание, че е напълно безпомощна. И за разлика от всички други оперативни състояния, когато човек е под пълна упойка, родилката остава в съзнание. Така, докато чака да започне раждането, страхът в нея се нагнетява като в парна машина. Жената се пита какво ли би могла да й причини тази зла жена, която в момента е с пълна власт както над живота й, така и над този на детето й…

Сеизмограф – БТВ

Линкът се намира на началната страница на блогът.

Можете да разгласите и поискате подкрепа извън държавата, нотата е преведена и може да се подпише на английски от името на международната общност.

Подготовките са във вихърът си. Искахме да напомним на тези от вас които ще се присъединят към протеста, че това е мирна сбирка. Ние не търсим начин да  причиняваме стресови ситуации за когото и било.  Насилието с насилие няма да променим. Донесете плакат, приятели/роднини и добронамерно желание за промяна.

Ще продълважим да ви държим в течение с новините и развитието около утрешният протест.

During the night of the 21st(going for 22nd) February 2008 is when the first symptoms showed that the time for my daughter to be born has arrived. Over the next 24 hours, I gradually started feeling more frequent and stronger pains, but I didn’t even think of going to the hospital as I didn’t have regular contractions yet. I kept looking for things do to pass the time, and bit by bit I started feeling the contractions. The pain was quite bearable, I assume due to the fact that I didn’t stop moving. During the night of the 22nd, the contractions became quite close, 1, 2 or 5 minutes apart. Family members were asking if we should be heading for the hospital already, but I was quite calm and preferred to spend time with them, rather than in the hospital, where I would be surrounded by strangers. Despite that, around 3am on February 23rd, I decided that it’s time to head for the hospital, since it was an hour drive away.

I was admitted into First OB/GYN Hospital „St. Sofia“ (previously Tina Kirkova) at 4am. On admission, I was told I was 5cm dilated, my husband (as per regulations in Bulgarian hospitals) stayed outside, since I hadn’t engaged a particular team of doctors for the birth. I was given the form for Informed Consent to sign. While I read it (since that was the first time I saw it) the admitting nurse told me it’s not a good idea to decline it – there had been recently one such woman, who thought she knew a lot about birth and didn’t sign it, and then they had to save her life. As it goes, I signed it and I was given an enema, even though I thought my body had already cleansed itself.

Following all the admittance procedures, I was taken to the pre-birthing unit, I was placed into a bed and tied up with the belts used to monitor the baby’s heart rate – that meant I couldn’t move at all. I’d like to note that up until this moment, my labour was quite easy with very bearable pain. However I was constantly moving, I’d get into any position that was comfortable for me and I was surrounded by people close to me. I was about to find out what a classic hospital birth was all about. Right after the belts, I was given an IV with oxytocin, my waters were artificially broken and of course the effect of those procedures didn’t delay – the labour became extremely painful. The worse part was that I wasn’t allowed to move – I tried to sit up and the doctor in charge immediately told me that if I wanted to deliver, I must lay back down. A few hours after admission, I asked that I was untied, so I can go to the bathroom. I was asked if I needed to urinate, they brought the bedpan in bed because I wasn’t allowed to get up. The bedpan of course, stayed unused – there was no chance for me to use it in a room with 4 more women in labour and a few other people. While I was laying down, waiting for the legendary 10cm, the doctor in charge gave me a number of extremely painful dilation examinations, accompanied by a few rude remarks from him, since the first time I didn’t expect it to be that painful and I almost jumped.

Around lunch time I was at the end of my strength, agonizing with pain, unable to move due to the belts and with no chance to even have a sip of water as it wasn’t allowed. Around 1pm another female doctor came over, who examined me for dilation again but at least she did it more humanely and without causing me the terrible pain from the earlier exams. She asked me if I had any urges to push and I said no, however she said I was 10cm dilated and to try to push in the bed. I started pushing and she said it would be better if I move to the stirrups bed instead. I moved, I had a catheter placed since my bladder was full and that’s when the big pushing started. A few people were screaming at me to push, I was pushing (I have haemorrhoids as a reminder of it), but how can you push when you have no urges. Following are remarks that I’m not doing anything and one addressed to the doctor from the morning „Doctor, it won’t happen without you“. The doctor came over, I had no idea what was in store for me. I was told to push and at this point the doctor jumped on me, I screamed like I never thought I could, the pain is unbelievable. Only the baby’s head had come out… After I got back to my senses a little, I started begging them not to jump on my abdomen again, that I will push with everything I can, and I did but again nothing happened. So that was followed by another jump on my abdomen. Then I just remember hearing „Hey, what a beautiful girl“. I remember almost nothing from the next few minutes. I only started coming to when they brought my baby, dressed, they showed her to me for a few seconds and took her away. They started stitching me up, and since I wasn’t even making a bleep there were remarks „That’s better, but what were those screams earlier, how could I scream that way“. While I was being stitched up, I started shaking from the cold, but that was no reason to later on be left in a corridor for half an hour while they find a bed for me. Two women from the staff helped me get into the bed and changed me with the following comment „What’s this slaughter here“, as I was covered in blood all over. I lay down on the bed, planning to go look for my baby as soon as I could, but I decided to lay there for a bit since I was afraid I’d fall. I must have fallen asleep and at one point I became aware that I was screaming at the top of my lungs – I was just dreaming of the birth, I got startled and saw that the other three women in the room were looking at me with fear. I decided I feel better, I got up and went to look for my baby. Fortunately, they gave her to me – I was so afraid that when they saw what I looked like, they would refuse to give her to me. I took her and so we were united at last.

Regrettably, there are two things which make me sad even now. One is that because of the unearthly pain I felt following the jumping on my abdomen, I can hardly remember the first few minutes of my child’s life – it felt like I wasn’t conscious. The other thing is that before my admission into the hospital, I wasn’t afraid of birth and wanted to have two kids. After the birth, however, I’m afraid to even think about it. The good thing is that time heals, at least to an extent.