Това е разказ, който мислех никога да не разказвам. Който отчаяно се опитвам да забравя вече …… година. Който не искам да се случва на никого…
Да го започна ме предизвикаха сълзите на една жена, минала през същото… Аз го наричам изнасилване. Изнасилване от лекарски екип.
Да го завърша ме предизвика настоящата тема и особено част от нещата, които прочетох в последните страници. Например как ако си платиш, ще получиш добро отношение. Или как поредната жертва на изнасилване била предизвикала докторите. Или как докторите всъщност си вършели работата, само на някои им липсвали седем години.
Де да беше на някои, г-н докторе – щяха да са изхвърчали и да са забравили, че имат диплома… Нямам нищо напротив да не ми отговаряте, достатъчно ще ми е да се замислите.
Този разказ вероятно ще звучи познато на всички, които са преживяли травматично раждане. Може би и на тези, които просто са преживяли раждане в българска болница, дори да са имали късмета всичко да завърши благополучно.
Разказ, който бременните за първи път може би е добре да не четат. А може би е точно обратното. Не е лошо човек да знае какво го очаква, да е подготвен. Така шокът ще е по-малък. Не знам. Всеки решава за себе си. Темата е ясна.
Вечерта преди раждането
С мъжа ми сме на кратка разходка в парка, когато усещам първите контракции. Вечеряме с приятели. Тихомълком се радвам, че моментът наближава и се притеснявам какво ще стане, ако трябва да звъня на доктора посред нощ. Прекарах нощта в разходки между спалнята и тоалетната и чудене дали това всъщност са контракции.
Денят Х, сутринта
Казах на мъжа ми, който ме накара веднага да звънна на доктора. Обадих се и обясних, че от предната вечер имам болки, които в момента са на 5-6 минути – вероятно контракции, но не съм напълно сигурна. "Защо не се обади по-рано", попита той, "тъкмо бях нощна смяна". "Ами… съжалявам, не съм се сетила за тази възможност…" "Добре, ела в 4 в частния ми кабинет, там ще видим за какво става дума". Останах доста изненадана, но не посмях да му противореча. Седнахме на кафе. Какво ти кафе, мен вече яко си ме присвиваха коремът и кръстът, при това на 3-4 минути. Явно ми е личало, защото мъж ми каза, че тръгваме за болницата, независимо от това какво е казал докторът. Съгласих се. Реших, че може да ми направят един запис да се види какво става и после да си тръгнем. Не било писано да стане точно така. Докато чакахме на опашка пред кабинета, болките ми вече бяха на около 2 минути, когато ме вързаха на леглото, след има-няма няколко минути, акушерката ми се скара “Ама ти раждаш бе, момиче, имаш контракции на 2 минути, не ги ли усещаш”. Отговор хич и не дочака – “Хайде, качвай се тука на стола да те прегледа докторката и ще те качваме.” Ма къде ще ме качвате, бе, хора, как на стола – в този кабинет е върволица от народ. Нима трябва да се разкрача пред всички? Не искам. Отделно се притеснявам да не прецакам нещо моят доктор – кой да му мине през главата, че всички са в кюпа… “Как не искаш – ще родиш пред вратата?”, продължава да ми се кара акушерката. “Няма не искам, не можем да те пуснем да си ходиш с тези контракции.” “Как да не можете, ако трябва ще се подпиша някъде…”
Прегледаха ме в крайна сметка. Разбира се пред публика – една на леглото за запис плюс безброй други, влизащи и излизащи. Бях с 4+ см разкритие. “Моят доктор” разпореди да ме приготвят за раждане, а мъж ми да отиде да го вземе.
11 часа, приемане в болницата
В този момент някъде се почувствах като някакъв предмет в ръцете на непознати хора, нещо, което “ще подготвят за раждане” (каквото и да значеше това)… Е, казах си, моят доктор ще дойде скоро, с него ще е по-различно. Преглътнах стъргането с ръждясалия бръснач (не че имаше много какво да изстържат, но това е – такива са правилата – стърже се и точка по въпроса). Преглътнах и клизмата със студена вода и се отправих към тоалетната. Имах цели 5 минути, след което се започна тропане по вратата “Хайде, какво правиш там, излизай” (като че тази работа може да се свърши по часовник). Не съм ходила в казарма, но горе-долу така си я представям… Излязох, иначе те щяха да влязат, а вратата, разбира се, не се заключва…
С голяма неохота започнах да се събличам, тъй като междувременно в кабинета продължаваха да влизат и излизат бременни, доктори, акушерки и който се сетите, даже и татковци надничаха от време на време, кой му пука тук за някакво си лично пространство, родилките нямат право на такова. Опитът ми да си облека нощницата беше придружен от дружен смях от страна на присъстващия персонал “Ха-ха-ха, вижте я тая, ще ражда с гащи и сутиен”.
Връчиха ми разни листа за подпис. “Какво е това?”, попитах. “Стандартни документи. Хайде подписвай, че и други чакат.”. Подписвам. Какво ли ми остава… И така, ето ме “подготвена” по всички правила на изкуството, а иначе със сълзи в очите, уплашена до смърт и мечтаеща единствено да си плюе на петите и да избяга далеч от това място, в което всички се държат все едно съм полуфабрикат на поточната линия във фабриката за бебета. Не знам защо, но болничната нощница още повече усилваше паниката, която внезапно ме обхвана. Когато се сбогувах с мъжа ми под строгия поглед на една акушерка, имах чувството, че са ми облекли затворнически дрехи и ме водят към килията…
12 часа – предродилна зала
И така, ето ме в килията. Все още по сандалки, в навалицата и между подигравките в приемния кабинет никой не се сети да ми каже, че може да си обуя някакви чехли… Нищо по-различно не ме чакаше “горе”. Посочиха ми легло и се разпоредиха да лягам. “Не може ли да се разхождам”, попитах. Не че бях чела нещо за разходки, просто мисълта, че ще стоя закотвена там ми беше неприятна. Не можело. Тръгнах да си изваждам телефона, имах отчайваща нужда да поговоря с някого, просто да направя нещо, което да разсее мрачните ми мисли. Но не бе. “И да си изключиш телефона, да не мислиш, че тук си си у вас!”, долетяха поредните сърдити инструкции, последвани от “Дай си ръката”. Послушно подадох ръка, в която моментално бе забучена някаква игла. “Ама чакайте, какво ще ми правите? Аз искам да раждам нормално, какво ще ми слагате?”. “Няма значение, тука така се прави. И каквото каже докторът, това ще ти слагаме”, беше милото обяснение. Появи се и Негово величество Моят Доктор. Прегледа ме, причинявайки ми поредната буря от травмиращи усещания и обяви, че имал съмнение за "едно нещо". На фона на всичко преживяно до момента тази недомлъвка буквално ме довърши, още повече, че той отказа да ми обясни по-подробно. Разпореди се какво да ми сложат в системата, спука ми водите и заяви, че до 14 часа ще съм ‘готова’. Как иначе – има си човекът часове в частния кабинет… После разбрах, че е казал и на мъжа ми същото – да иде пие едно питие и да се върне в 14. И така останах в предродилна, гърчеща се от болка, унизена и уплашена. На съседното легло се гърчеше друга жена, която от време на време беше ‘поощрявана’ с изказвания от рода на “Като не ти харесва да те боли, защо толкоз бързо направи второ, а?!?!”. Имах желание да се движа, така болката беше по-лека, също да ходя до тоалетната, но бях вързана за леглото заради системата. След един час просто не можех повече да издържам. Молех се да ме пуснат до тоалетната (също ужасно унизително нещо, и в училище не ми се е налагало), докато накрая една акушерка се смили над мен и ми откачи системата за малко. Това ми спечели 5 минути спокойствие, преди да започнат да ми чукат по вратата… И обратно вързана в леглото, гърчеща се и чудеща дали някога ще свърши всичко това… Наложи се отново да се моля на тези, които по стечение на обстоятелствата в този момент имаха пълна власт над мен – умирах от жажда до степен, в която устните ми бяха пресъхнали и болезнено напукани. Вода така и не получих, но същата мила акушерка (единствената там) се съгласи да ми намокри устните с малко вода, колкото да ме раздразни още повече – бях готова да изям марлята, с която ме мокреше… По едно време отново ми се приходи до тоалетна. Казах това на акушерката и решиха, че имам напъни. Инструктираха ме да напъвам известно време на леглото. Напъвах.. чувах възмущения никой ли не ми бил направил клизма (втория път раждах без клизма и въпреки това нямах никакви такива инциденти). Болеше ме много и продължавах да бъда скована от страх. Казаха да отивам в родилна зала. Една акушерка се опита да протестира – каза на доктора да ме оставят малко да напъвам клекнала или права. Коя пък е тя, че да се обажда..
Oколо 13 часа, родилна зала
Качиха ме на магарето, а там.. там изтезанията достигнаха своята кулминация. Кулминация, която превърна денят, който трябваше да е един от най-щастливите в живота ми, в един от най-кошмарните ми спомени. Около мен се събраха много хора и всички крещяха “Напъваааааййй”, “Нищо не правиш”, “Ще си убиеш бебето” и какво ли още не. Чух, че ‘моят’ доктор се обърна за помощ към свой колега, защото бил по-едър. Скоро разбрах и какво е имал предвид. Въпросният колега без никакво предупреждение се метна върху корема ми. Изплаших се, че ще ми убие бебето и не знам и аз откъде намерих сили, надигнах се и се опитах да го отблъсна от мен. Тогава останалите от екипа му се притекоха на помощ – някои ме натискаха към леглото, други ми държаха ръцете. Вече не знаех на кой свят съм – започнах да се моля да ме срежат и да извадят бебето. По едно време изгубих съзнание за малко. Миг след това над мен седеше поредната анонимна персона в престилка, държеше спринцовка и питаше останалите “Да я отнасям ли?”.
По някое време след това
Събудих се от дълбок сън със смътни спомени за миговете преди да заспя. Огледах се. Нямаше никой. Незнайно защо, явно подсъзнателна асоциация, залата ми заприлича на току що почистена касапница….
Не можех много да мърдам – изпитвах силна болка и бях замаяна. Бебе не се чуваше, не се и виждаше. В главата ми се блъскаха мисли – коя от коя по-ужасяващи. По едно време се появи жена в престилка. “Какво стана?”, попитах. “Не виждаш ли, че имаш бебе?”, сопна се тя – “имаш гривна с номер”. Сигурно се е очаквало да се досетя… “Извадиха го с форцепс”. “Искам да го видя”. “Сега?!” – все едно исках най-неестественото и невъзможно нещо на земята…
Не след дълго ме откараха в стая и останах сама със себе си и със сълзите си. Не знаех къде е детето ми и какво става с него, не знаех какво е станало с мен – само знаех, че съм буквално изкормена отдолу – това го усещах… “Моят доктор” не беше счел за нужно да ме изчака и да поговори с мен относно това какво се е случило, защо, какво и как да очаквам. Имаше си часове човекът, в частния кабинет. Пуснаха за малко мъжът ми – по-угрижен не го бях виждала. Съвсем не знаех какво да мисля. И после пак останах сама…
В следващите дни
В следващите дни униженията продължаваха, едно след друго, едно след друго, в безкрайна върволица, която ми се иска някога да забравя, но едва ли ще мога…
Молбите пред детско да си видя бебето и да ми дадат сведения за него. “Наддало е 5 грама” – това беше максимумът, който успявах да измъкна, “но не е добре и не можем да ви го дадем”.
“Да го кърмите?! Абсурд” Гърдите ми бяха твърди като камък и ужасно болезнени, вдигнах температура – “Нормално, ходи се помоли на някоя майка да ти покаже какво да правиш с помпата”. Кърмата, която изцеждах, изхвърлях в умивалника…
Прегледите пред очите на всички от съседния блок, защото нямаше кой да дръпне пердето.
Как се изпуснах по голяма нужда насред стаята, след като ми дадоха слабителни, а никой не ме беше предупредил за това какво може да очаквам след изнасилването. И поредните натяквания, които трябваше да изтърпя от санитарки и акушерки, като че не ми беше достатъчно притеснението как ще живея от тук нататък, ако се изпускам така…
Опита ми да седна на дървения стол в детско отделение върху разпраното си дупе и да накърмя бебето си. И как ми го издърпаха от ръцете на десетата минута, след като то току що беше засукало…
Шокът, който изживях, когато за първи път се видях ‘отдолу’.
Крясъците, които изтърпях, защото предпоследния ден, когато бебето ми най-сетне остана в моята стая, си бях позволила да го разповия, защото се беше наакало. “Тук да не си си у дома?!”. Не съм… за огромно мое съжаление… а би трябвало… Ако бях, нищо от това нямаше да се случи…
Когато си тръгнах от болницата, наистина имах чувството, че излизам от затвора, след като съм си излежала присъдата.
“Едното нещо” – неправилно предлежание на плода. Проучванията ми в последствие показаха, че е имало сериозни причини да се подозира такова по време на първия преглед, а дори и преди това. Показаха също така, че всички предприети интервенции по ускоряване на раждането (наред със стреса, преживян от мен) са допринесли за това, което се случи.
“Това, което се случи” – заклещване на бебето в родилния канал, оток на главата му и варварско ‘животоспасяващо’ (застрашения от самите лекари живот) изваждане с форцепс.
“Последствията”
Бебето: АПГАР 5, огромен кефалохематом, гърчове и кръвоизлив, системи фенобарбитал, антибиотици и други хубости, тежка жълтеница. ТФЕ 20 дни след раждането – разширен вентрикул, кисти, които трябва да се следят. Спастичност на едната страна на тялото, от там – подозрения за ДЦП, една година ходене по мъките и неизвестност (докато проходи и проговори), препоръки да се следи поне до училищна възраст за късни последствия.
Това са само преките следствия. Върху косвените не се спирам.
Майката: Разкъсвания четвърта степен, зашити ан-блок и както дошло (цитирам лекар). 3 месеца ходене на промивки и превръзки във въпросния кабинет с върволицата посетители и убеждения как раните зарастват бавно, но качествено. В последствие се оказа, че нищо не е зарастнало като хората. Това е без нелицеприятните подробности от рода на фистули, смъквания, недобре функциониращи мускули и т.н., както и всички неудобства, свързани с тях. Необходимост от сериозна операция за корекция на последствията, ако въобще такава е възможна.
Отново само преки физически следствия. Косвените дори не се броят, още повече, че за много хора са смешни и/или глупави – нали в крайна сметка сме живи и що-годе здрави…
